Малък юруш из Европа

След като миналата 2011г. направихме обиколка на бившите югорепублики ( може да го видите в пътеписа ни "Едно пътуване из бившите югорепублики"), и добихме малко смелост, а и увереност в машината , тази година реализирахме и една обиколка на Централна Европа.                   Ето и накратко маршрута : България - от Видин , следвайки Дунава до Белград Сърбия – Неготин , Кладово, Велико Градище, Голубац ,Белград Хърватска –Илок, Опатия,Риека Словения - транзит Италия- Венеция, Милано , Лаго ди Гарда Швейцария – Лозана, Женева Франция – Дижон, Париж, Реймс Белгия - транзит Люксембург –Люксембург , Шенген – Саарбрюкен (Германия) - Страсбург(пак Франция) Германия - Донауешинген (заради изворите на Дунава), Улм, Инголщад, Келхайм , Регенсбург, Пасау Австрия –Линц , Дюрнщайн, Тулин, Виена, Хайнбург Словакия минахме пак транзит Унгария – Балатонкенезе Румъния – Тимишоара Сърбия – пак Велико Градище, но на къмпинг ,Неготин – Видин. Тръгнахме на 10-ти юни (2012г.). от Видин и отново видяхме родната кочинка на 30-ти същия месец – общо 21 дена. Та в този период , ако сте видели някой по европейските къмпинги , облечен в анцуг с националния трикольор рано сутрин да събира кучешки фекалии или да цъка с олимпуса на хората кемперите, да знаете, че съм бил аз. Изминати 5260 км. , изгорени 460 л. дизел (среден разход – 8.8 л/100), похарчени 900 евро и 200 лв.за подготовка. Изработихме си с жена ми вече и стереотип на пътуванията : теглехме по 2 000 лв. преди пътуването от ОК-кредита. По 1 000 вкарвахме във “Viza”-те на ДСК (за евентуални непредвидени разходи и издънки, като впоследствие си ги връщахме по кредита), а останалите обръщахме в евро - за същинските разходи през пътуването. През цялата година преди това събирахме консерви , трайни колбаси и разни джунджурийки от разни промоции, накрая зареждахме с хляб , плодове и зеленчуци, а точно преди пътуването пълнехме и нафтата (да не ни я източат през нощта) и газовите бутилки – вероятно пак по същите съображения, знам ли! Правехме си и съответния вид здравни застраховки (по около 18 лв. за 15 дена на човек), както и автоасистанс на 20-годишния кемпер (още 43 лв. за 20 дена) така, че стартовите разходи са повече, но както бе казал класика «Кеф цена няма». Пиша това, в подкрепа на тези, които се опасяват от големите разходи за подобно начинание , но всичко си има решение стига сърце да го е пожелало а ние се стремим наред с всичко останало да ви подскажем и един примерен вариант за реализация на вашите експедиции. Маршрута беше доста натоварен, но това ни стана ясно впоследствие и първите дни бяха за настройка и „свикнение на организма” . Полезно е да се носи и приспивателно за първите нощи, само чашка ракия не помага, но комбинацията е още по-лоша. Криво-ляво, без инцидентно и полека набирахме обороти докато започна да ни харесва. На първата снимка ще забележите членовете на екипа, от която е видна напредналата им възраст и особено колко е стресната жената, но нека това не ви плаши – те ще преживеят авантюрата и ще се върнат, като доказателство, че както на любовта, така и за приключенията „Все возрасти покорние” и луд умора няма ,само се поти . Имахме и трети член на екипа. Ето го и него: Това е песът Лео ( „Leon” по паспорт и чип). Колко пъти съм му казвал, че аз карам по-добре и за това са ми дали и свидетелство,  но той все ме издебва да ми седне на мястото. Казвам „пес” , защото тази дума е създадена за него и изчерпва цялата му същност. Хитър, рошав и мързелив и както се вижда малко подличък (виждал съм го даже да спи с жена ми), ако има куче, което да притежава всички негативи на семейство „Кучета” , то това е той. Случвало се е с дни да се запилява по някоя кучка – търсил съм го и чрез „Четири лапи”, но най-лошото е че ..... винаги се връщаше. А най-доброто – че винаги ни беше добро другарче и винаги ни придружаваше във всички приключения. Донякъде и заради него взехме кемпера – не го пускаха да нощува с нас навсякъде. А нямаше и къде да го оставяме – никой не обича старите песове. Пиша за него в минало време, защото това бе последното му дълго пътуване!!! Приспахме го в къщи след завръщането ни - на 10-ти август , поради тазова дисплазия и парализа на задницата , на възраст 14 (четиринадесет) години, четири месеца и 12 дни. Мир на праха му п покой на душата му в кучешкия рай или там дето е пожелала да иде. Амин! Толкоз за тъжните работи , а сега напред. Нагласихме GPS-а на икономичен маршрут, без никакви платени участъци и този път решихме да излезем през ГКПП Брегово . Не бяхме минавали през Неготин, пък и решихме да попътуваме покрай Дунава до Белград. Бях плавал в този участък на реката в рамките на ТИД и го намирам за много интересен и живописен , та реших да го покажа и на жена ми. Неготин е малко, но чисто и подредено градче в началото (или края) на Република Сърбия, но му обърнахме по-голямо внимание на връщане, а сега само купихме цигари за из път , препуснахме по шосе E 771 (Е80) и скоро се лепнахме за Дунава. В района на Брза Паланка видяхме и семпъл къмпинг. Минахме Грабовица,Кладово . Тук забележителна е корабостроителницата и крепостта „Фетислам” Има и хубав спортен център. – на снимката: из централните улици на Кладово Черква в Кладово. Навлизахме в Национален парк „Джердап” Следваха омайващи пейзажи от Средния Дунав. Тук реката преди милиони години е срещнала последователно Банатските , Източносръбските и Южнокарпатските планини и дълго и упорито си е проправяла пътя през скалните масиви. Така се е оформил най-големият пролом в Европа – т.н. Железни врати, простиращ се на 117 км. от Голубац до Прахово. Един след друг следват „казани” и „ катаракти” в които водата ту се разлива на ширини до три километра, ту се свива в проломите до стотина метра. Някога корабоплаването тук е било извънредно трудно, като гемийте срещу течението са се теглели с волски впрягове. Сега са изградени шлюзове („Джердап 1” и „Джердап”2) които са повдигнали нивото на реката над опасните прагове, но са оставили и доста селища и исторически ценности под водата. Такива са известният Траянов път („Аква апия”), живописният остров-крепост Ада кале, който е преместен тухла по тухла 24 км. по-надолу на остров Шимиян, етноселцето Добра – наново изградено на по-високо място , историческото селище Лепенски вир и др.. Един от казаните - от дясно в далечината на носа се вижда красиво крайбрежно манастирче. Манастирчето отблизо. Малко след това, отново на отсрещния румънски бряг се вижда образът на Дечебал (Децибал)– легендарният вожд на даките, покорен а впоследствие и убит от император Траян, чието изсичане в скалата е финансирано от замогнал се в Америка румънец. Някой историци твърдят, че това е исторически първият геноцид, при който Траян на практика изтребва даките и заселва днешна Румъния с ветерани от легионите си и заселници. Така че езикът на днешните румънци се развива на базата на народния латински. Барелефът на Дечебал се вижда малко вдясно , полузакрит от склона на близката планина, но отблизо изглежда така: [/img] Друго интересно място е праисторическото селище Лепенски вир – най-старото в Европа, на близо 9 000 години. Към него води двукилометрово отклонение от главния път. Тук всъщност са пренесени на по-високо място и запазени в красива ажурна сграда артефакти и основите на двадесетина колиби от времето на неолита. Предполага се , че колибите са изглеждали така: За позирането на тази снимка, жена ми получи одобрението  на управата на музея и предложение за постоянно работно място!!! В следвашият казан , известен като Господин Вир е измерена най-голямата в света речна дълбочина – 82м. Тук някъде, под пътя е и преместената на по-нависоко „Табула Траяна” - огромна стенна мраморна плоча, даваща сведения за построения от император Траян исторически път на изток „Аква апия”, изсечен в скалите и останал под водата. За съжаление, може да се види само от водата, Може да се потърсят след Кладово и останките на Траяновият мост – изграден от арабския архитект Аполодор за завладяването на Дакия. Моста е бил архитектурно чудо за времето си, но е разрушен веднага от следващият император Адриан – осиновен от Траян, под предлог да не нахлуват по него готите. Пропускаме пренесеното на 33м по-високо и много красиво етносело Добра , но не можем да пропуснем разположената в самото начало на Железните Врати крепост Голубац, от която са запазени останките на седем кули. Всичко тук е история, митове и легенди за дунавски пирати, владетели и любов, както например самотно стърчащата насред Дунава скала Бабакай. Легендата разказва , че красива туркиня от харема на местния паша се влюбила във владетеля на отвъдната крепост Ласловар. Разгневеният паша завързал невярната си съпруга на тридесет метровата скала в средата на реката, което дало името и Бабакай , значещо в един от преводите „разкайвам се”. Според друга версия на легендата в харема имало хубава арабка. Един от пазачите, трогнат от участта на робинята и помогнал да избяга, но тя била заловена и окована на скалата. Шума на бурните води заглушавали виковете и така скалата нарекли Бабакай, което според втория превод значело „викаща жена”. Тук е и гробът на известен полски рицар Завиша Черни , воин на крал Сигизмунд и загинал в бой с турците през 1428г. Продължаваме нататък и отново ни правят впечатление оживеността и добре поддържаните селища, колкото и малки да са те – както сградите, така и пътищата и обществените места. Не че съм сърбофил, но истината си е истина и трябва да им се признае добрият стандарт на живот, въпреки събитията. Завиждам им! Градчето Голубац: Още много има да се разказва за тези места , но да продължим. Следващата спирка беше във Велико Градище – Лейчо трябваше да се разходи. От тук запомнихме хубавият крайдунавски парк и отново красивите къщи. Имало и още забележителности, но ги открихме на връщане. След Велико Градище оставихме за малко дунавския път и заложихме на GPS-a напряко за Загреб, но без магистралата, като това се оказа сложно. Минахме през множество китни селца, Пожаревац и Белград (минахме го транзит, миналата година му посветихме повече време) и спахме на бензиностанция на OMV близо до Бешка. ( С45о9’1.436” И 20о5’1.733”) ТИР-паркинга е голям, а в бензиностанцията има бюфет и баня (срещу заплащане). Първото нощуване мина спокойно, ако не се счита един ТИР, който от време навреме припалваше. Сутринта продължихме вече ободрени. На десетина километра следва мост над Дунава, така че сменихме брега и сега реката ни е отляво. Заобиколихме Нови Сад и поехме пак покрай Дунава през Футог , Бегоч и Челарево и решихме на Бачка Паланка отново да сменим брега, този път и държавата, като пак минем по мост и отскочим до Илок – Хърватия. ГКПП-то е веднага след моста и минахме безпроблемно Интерес тук представлява дворецът „Odeskalchi”, чиято сграда, сега градски музей е била реновирана с помощта на Европейския съюз Музеят, обаче в понеделник беше в почивен ден. Поразгледахме отвън. Тук някога е имало францискански манастир, който впоследствие е укрепен. Градът е бил в пределите на Австрия и владение на графската фамилия Одескалски. Старият град е обграден с висока тухлена стена – „Зидина”. В тази църква е погребан Йохан Капистратус – загинал през 1456 в бой с турците. Градчето е малко (9000 жители) , център е на винопроизводство и изобилства на винарски изби. Следвайки все още Дунава стигаме Вуковар. Този град претърпя ужасни бомбардировки и сражения през „домовинския рат” - войната за независимост и следите не навсякъде са заличени, както например на тази водонапорна кула. Малко са запазените стари сгради, но все пак ги има. Преобладава ниското ново строителство. Градът се обновява и разкрасява.  Напускаме Вуковар и след Трпиня навлизаме в Осиечко-Барански жупан. Следват Клиса, Винковци, , Нашице, Козице, Беловар и нощуваме на оживеното одморище “Sesvete” ( С 45о 52’11.729”, И 16о11’31.822”) ( Сесвете – село и бензиностанция на OMV ) пред Загреб. Бензиностанциите на OMV обикновено предлагат и баня, каквато нашият кемпер няма. Мястото е доста оживено и изобилстваше от автобусни туристиески групи. Имаше и няколко кемпера. Времето бе започнало да се разваля. На сутринта 12-ти юни, поехме към Адриатика . Навлизахме в планинска Далмация. Следваше преход през множество планински селища, което накрая ни принуди да се включим за четири евро в магистра А6 ( Е65) за 66 км. от Врбовско до Риека. Далматински пейзаж, съчетан с буря. Силният пороен дъжд ни попречи да спрем и разгледаме Риека, но направихме няколко снимки. Появи се и средиземноморската растителност. Сградите бяха красиво гарнирани с палми и кипариси. Пристигнахме рано – около три часа след обяд. Рано беше за настаняване и решихме да се повозим по крайбрежния път около Кварнерския залив. Минахме през Опатия , Ичичи, Ика и стигнахме до Ловран –хубаво градче, курортен център с пристанище на адриатическото крайбрежие, та чак и до Медведжа, където трябваше да има и къмпинг. Пътя се извиваше покрай залива всред забележителна архитектура в разни стилове от различни времена и сред пищна растителност. Изключителна красота и хармония! Полуостров Истрия е единственото място в средна Европа със зима без сняг и дълго топло лято. Тук в северо-западния му край, в Савудрия е най-западната точка на Балканския полуостров, която е маркирана с фар, висок 36 м. Истрия дълго време е била италианска провинция и се чувства силното влияние на италианската култура. Изобилстват стари аристократични вили с малки паркчета. Появява се обаче чувството, че това място не е по джоба на всеки. Няма ги новите, но не толкова претенциозни хотелчета от нашето черноморие или от Ситония-Халкидики например, както и големите масови хотели. Целта ни беше къмпинг „Прелук” („ Preluk”) до едноименното селище. (С45о21’12.929”, И14о19’57.970”) - намира се зад ресторантчето на носа. Е, не можах да намеря нуличката за градусите, мисля че на тайпа въобще я няма, за което моля за вашето извинение. Къмпинга е разположен на самия бряг на морето. Не предлага особен лукс, но има ресторантче и интернет. Платихме 25 евро, кучето не се таксува. Остана ни време и да идем пак до Опатия, този път пеша. Опатия ( на италиански Абация) е голям морски курорт с над 70 хотела. Има Институт за терапия на сърдечно-съдови заболявания. Сезонът трае от юни до октомври. Обявен е като център за лечение на дихателните пътища. Градът е основан като бенедиктинско абатство – „опатия”, откъдето произлиза и името. Наричат го „старата дама на хърватския туризъм” и има защо. Тук преобладават старите летни резиденции, вили и хотели. Първият - „Кварнер” е открит през 1884г., когато градът е още в пределите на Австро-Унгария. Има хубаво яхтено пристанише и се предлага лукс от висока класа. Прибрахме се в къмпинга доволни от видяното. Бяхме попаднали на място с атмосферата и величието на миналите времена. От представите ми, може би по френската Ривиера има такива стари курорти. От къмпинг Прелук снимките някъде се изгубиха – имаше няколко закотвени на вечна стоянка каравани на първа линия, а плажа май го нямаше никакъв.На сутринта, отпочинали и закусили продължаваме по най-краткия път, през Словения към Италия. Това са магистралата Кварнерска аутоцеста А7 (Е61) или старото успоредно шосе 8. Нямам спомен да сме плащали и вероятно сме поели по него. На два километра преди Рупа и границата с Италия има отклонение вляво за Триест. През Sapjane и Pasjak стигаме до ГКПП Starod . Няма голям трафик и минаваме бързо. Знаейки, че винетката за Словения е 15 евро, попитах митничаря – младо девойче, трябва ли за 30-тината километра до другата граница да купувам винетка и то ми каза, че не трябвало, ако не се качвам на магистрала. Отпрашихме и през Рачице и Подград за половин час стигнахме другата граница на ГКПП „Krvavi Potok” – много horror име. Пътьом поспряхме в Materija, което се оказа голямо селище и имаше шумен училищен празник. Словенско-италианската граница се оказа пуста – така е в Европейския съюз. Без да слизаме на Триест, хванахме магистрала A4 за Венеция, но щом усетихме, че ще става платена слязохме на крайбрежното шосе SS14. В Италия няма винетки, но магистралите са платени. Минахме Pieris , San Georgo, Portogruaro, Sindacale, Lido di Jezolo – все хубави градчета, подобни на хърватските, но така различни от нашите. Отивахме на Cavallino-Treporti - ваканционно селище на провлака срещу Венеция. Там имаще много къмпинги от веригата „Camping cheque”, където се надявахме да спим за 15 евро. Бяхме набелязали още от България това да е „Scarpiland”, но когато го намерихме се оказа, че не приемат с куче. Препоръчаха ни „Vela Blu” Намерихме го доста трудно – беше накрая на селишето до морето, но беше разкошен!(С45.45778 И 12.50639) Имаше всичко, което може да се пожелае за един къмпинг – имаше цяла търговска уличка, малък открит театър с аниматори, които обучаваха на латино танци, два басейна, още един открит киносалон с огромен телевизор, баните и тоалетните бяха последен вик на сервиза, ресторанти, множество бунгала в борова гора. Въпреки това, къмпинга не беше от големите, на сектори в които се губиш, а малък и уютен. Даже бяха пуснали зайци, които малките дечица гонеха и се забавляваха. Питчовете бяха електро и водоснабдени, всеки поотделно и имаше дървета за сянка. Освен това се случихме до руско семейство с каравана, които бяха тук вече от десет дена, и ни посрещнаха сърдечно. Хубаво е свободно да си поговориш с някой. Беше валяло и народа гледаше мача „Германия – Холандия” 2-1 от Европейското. Беше много оживено и същевременно уютно, по съседски. Тук малки и големи учеха латино танци. Ето ги и зайците всред бунгалата. Имаше и бели. Нашият кемпер беше малко като грозното пате, но на кого му пука. А това беше плажа, с великолепен пясък и разни съоръжения! Тук вече можеше да се загубиш. Имаха си и дъга. На Лейчо също му хареса.  Особено детския кът. Голямо чудене падна от къде се влиза и защо е затворен за кучета. И всичкото това удоволствие - срещу самата Венеция само за 35 евро.Жалко. че времето още не беше се оправило съвсем , можехме да останем още поне един ден. Не можахме и плаж да си направим ! Имахме още малко време и разучих по-подробно GPS-а. Оказа се, че може и да записва маршрута , включих го и това сега много ми помага, да възстановя изминатия път. Помотахме се сутринта още малко, сбогувахме се със съседите и около 10,30 ч. поехме към Венеция.  По пътя за Венеция обиколихме Венецианския залив и влязохме по свързващия провлак-мост Via Liberta – от другаде и не можеше. Много се опасявахме, че просто няма да можем да спрем никъде, остави да паркираме, но извадихме късмет. Продължавахме все направо, направо по „Piazzale Roma” докато стигнахме голям паркинг. Казаха ни да не паркираме на жълта клетка, избрахме една синя, заключихме колата с кучето вътре и това бе всичко. Не разбрахме плаща ли се някак, а и никой не ни обърна внимание. Беше пълно с паркирани коли – нищо нямаше на стъклата им.Беше вече 12,30 и се понесохме към центъра. Навсякъде има табели към Сан Марко. Наблизо минаваха канали, включително и Канале Гранде и ни казаха, че с лодките “tragheto” за по две евро можем да стигнем и до Сан Марко , но предпочетохме да се „гмурнем” пеша. Близките тоалетни се владееха от колектив негърки, които искаха безбожните евро и петдесет и ние възмутено ги пренебрегнахме. Купихме няколко сувенира от друго негърче, което даже ни направи отстъпка и ни подари едно парче, и се затичахме към Риалто по компас. Голям кеф е да се шматкаш по сокаците и да откриваш интересни места. Това ни бе второто идване и се чувствахме „в маалата”. Е, в интерес на истината за всеки случай носехме и GPS-а и той много ни помогна. Така, че лесно намерихме Риалто, снимахме се, снимаха ни, снимахме ги и давай нататък към Сан Марко. “Via Liberta”- магистралата по който се влиза във Венеция е пусната в 1932г. разбира се от Дучето. „Piazzele Roma” – тук паркирахме. Близкият канал, който на север веднага се влива в Канале Гранде. От тук с трагето (товарна лодка, подобна на гондола) може да се стигне до Риалто и Сан Марко. Ето това търсех да видя- малко канале. Гондолиера се отбутваше с крак от стените. Канал средна хубост с чифт гондоли. Сеньора и сеньорината са си дошли за обяд. И разбира се моста „Риалто”…….. ……и Канале Гранде с вапоретите – местните трамвай.Венеция има 118 острова, 180 канала и 450 моста . Плошада Сан Марко. От ляво – палатата на дожите и базиликата Сан Марко, от дясно- „Rezidencia Goldoni”, зад нас – колоните с крилатия лъв на Сан Марко и статуята на Сан Тодаро (свети Теодор – първият покровител на Венеция Изглед към залива и островчето Свети Георги. Уличка във Венеция и “Scuola San Rocco”- църквата Сан Роко. Не я търсете, не е нещо значително. Преситени от впечатления, намерихме пак Пиацале Рома. Нямахме нищо на стъклото. Поразходихме пак кучето , заложих на GPS-а Милано и напуснахме Венеция в обратен ред. Бяхме му посветили без малко четири часа. Пак верни на икономичния маршрут минахме покрай Падуа, Виченца , Верона – все известни и интересни градове, но не влизаха в плановете (в някой сме ходили на екскурзия). Вечерта ни настигна около езерото Лаго ди Гарда (Lago di Garda). Намерихме нещо като кампинг „Логана Марина” (С45о27’38.338” , И10о38;0.323”) –голяма поляна на брега на езерото с къщичка на охраната и тоалетни с външни душове. Това не беше същински къмпинг, може би кемпер-стоп на охраняем плаж, понеже бе разрешено само нощуването – от 20.00 до 9.30 сутринта, за което ти взимат 13 евро. Лошото е, че в девет вечерта и охраната си отиваше и заключваха тоалетните. На съседния терен имаше малко хотелче с ресторантче и пицария. Тук заснех и най-големият кемпер, който съм срещал – верятно е на базата на двуетажен автобус. Беше с испанска регистрация. На сутринта закуска, малка разходка със снимки и продължаваме. Късно разбрахме за селцето Сирмионе (Sirmione) - намира се на десетина километра от къмпинга на полуостров във езерото, нещо като нашият Несебър, с крепост и старинни сгради, но го пропуснахме. Малко след това е и кампинг „Италия” (С45о27’45.005” И10о33’38.016”) Продължаваме покрай Бреша (Brescia), Караваджо (Caravaggio) и GPS-а ни вкарва в центъра на Милано. Паркирахме на изоставен, безплатен паркинг на Via Vigna 1 (С45.46408о ; И9.18042о), на който имаше и няколко буса и се намираше на по-малко от километър от катедралния площад. Пак водени от GPS-а смело закрачихме към центъра. По предварително условие , един град смятаме за посетен, ако сме фотографирали градската му катедрала. За Милано почти нищо незнаем, освен че тук е „La Scalla” – миланската опера и някъде наблизо е Монца – една от двете италиански писти на Формула 1. Така че всичко което виждаме тук ни изненадва. Предполагахме, че Милано е голям и старинен град, но чак пък толкова…… Просто тук имаше размаха за столица. Огромни стари сгради във всички стилове, широки улици, големи площади. Милано е вторият по големина град в Италия – главен град на област Ломбардия, с население от 1 334 000 д.( с предградията 4 млн.). Колкото по-навлизахме в центъра и сградите ставаха по-величествени. Ето я и градската катедрала „El Duomo” – висока 108м. дълга 158 м. започната в 1386г. и завършена в 1805г. за коронацията на Наполеон за крал на Италия– цели 419 години. Отвътре е оше по-разкошна, но снимките не станаха добри. Не разрешават светкавици, може би и снимане, но посетителите го правеха….а значи и аз. В съседство на катедралата е„Галерията” на Виктор Емануил –покрит базар на най-известните фирми, във формата на кръст, с остъклени тавани. През нея се минава и за Ла Скала. А това е прочутата „La Scalla” -може би най-известният оперен театър в света. Не се откроява особено в сравнение с околните сгради. Срещу операта е паметника на Леонардо да Винчи. И с това се изчерпа визитата ни в Милано. Програмата ни бе претрупана , затова и пътешествието беше „на юруш”. Не успяхме да видим търговската улица Монтенаполеоне , замъкът „Сфорцеско”. А в църквата „Santa Maria delle Grazia” се съхранява “Тайната вечеря на да Винчи. Дано имаме шанс пак някога да наминем. Измъкваме се от града по обратен ред и поемаме за Швейцария. Следващата цел е Женева и Женевското езеро. Откъм Италия в Швейцария е възможно да се влезе през тунела „Мон Блан” – прокаран под едноименния връх и дълдъг 16 км.. Таксата е 35 евро в едната и 50 евро в двете посоки. Видя ни се скучно и отпадна. Втората възможност е през прохода Сен Бернар. Намерихме го романтично и такива бяха плановете ни, въпреки че и там има тунел. Но GPS-а имаше свое мнение и ни прекара по n-ти вариант, с което ни спести тунелната такса, но и възможността да видим къде развъждат сенбернарите. Жалко! Осъзнахме го много по-късно, след като неколкократно влизашме и излизахме от Швейцария – това бил най-краткия и икономичен маршрут според нашия GPS. Първо ни подкара на север по SP23 през Faloppio , Bizzarone до границата. Това бяха малки селища в дълбоката провинция, което съвпадаше с целта ни. Точно след кпп-то има бензиностанция на „Шел” и голям „Piccadilli”. Решаваме да заредим – тук дизела е по-евтин ( 1, 55 литъра) и да купим винетка. Единствените винетки за Швейцария са годишни и купих една за 40 CHF ( 33 евро). Веднага забелязах, че на нея бе написано , че важи за аутобан. Знаех от познат, ако не се качваш на магистрала винетка не ти трябва. Попитах на касата и потвърдиха, че винетките са необходими само за аутобаните. Ако ползувам обикновената пътна мрежа – не са необходими. Извиних се и я върнах. Още не ми бяха издали касова бележка и ми върнаха парите безпроблемно. На бензиностанцията докато зареждах, пак попитах един от клиентите. Потвърди , че винетките са само за аутобаните, доколкото знаел, но да питам и жената на касата на колонките. Попитах и там и като получих и трети отговор, спокойно продължих. Наистина, с липсата на винетка нямах проблем, но и не ме е спирал пътен контрол. Това важеше и за всички останали страни, докато не стигнахме Румъния. Пътят се оказа, че продължава по брега на езерото Lago di Lugano , пресича го на живописно място и минава през няколко красиви градчета, с които няма да ви отегчаваме. Учудваше съчетанието на планина , езеро и красиви селища. С това швейцарците компенсираха липсата на море. Беше средата на юни, термометрите показваха над 30оС , но не видяхме плажуващи – значчи водата е студена. А как иначе – това все пак са Алпите, а водата в езерата е от топящи се ледници. Ще видим дали така ще е и на Женевското езеро. Ще обърнем внимание само на Лугано, известно като Монте Карло на Швейцария: Логано е най-южният швейцарски град от италианско говорещият кантон Тичино и съчетава италианска средиземноморска екзотика със западната изисканост. Въпреки, че може да се обходи за един час , той е третият по важност финансов център, с над 100 банкови институции, след Цюрих и Женева и на девето място по население. В близост са още две големи езера – Лаго ди Маджоре и Лаго ди Комо и е в подножието на върха Монт Бре. На излизане от Лугано решихме да намерим къмпинг и да нощуваме тук някъде. Цените ни се сториха по-ниски. От справките си харесахме „ TCS Cureglia” и започна едно катерене по стръмни, тесни улички…… Тук нямаше граници между отделните селища. Беше една безкрайна вилна зона, с добре поддържани къщи и дворове и тесни улички, по които кемпера не можеше да се размине и с пешеходец. Водата кипна, съединитела замириса. След двучасово лутане се мръкна и решихме да се сврем някъде и да нощуваме (както се оказа после – само на 1.5 км. от къмпинга). В края на една уличка започваше черен път и решихме, че тук няма да пречим. Паркирах отстрани на пътя и заизваждахме снаражението. Беше вече кучешкия час и покрай нас запреминаваха хора с разни породи кученца. Поздравяваха ни учтиво и не се дразнеха от нас. От съседната къща също излезе семейство на нашата въсраст с куче, подобно на нашето, които живо се заинтересуваха от нас и даже поканиха Лео на разходка и да си поиграе с тяхното. Отказахме – нашият нямаше да се отдели от нас. На връщане пак ни заговориха, предложиха ни вода и въпреки отказа, мъжа донесе две туби . Да имаме. Завърза се , така да се каже ,непринуден разговор. Говореха италиански, за който имахме познания само от канцонетите, а мъжа знаеше малко англииски. След пет минути мъжът донесе няколко кутии пастет за Лео и блокчета за дъвчене, а след още пет минути пак изчезна и се върна с четири големи плажни чанти-постелки в опаковки. Обясних, че в кемпера имаме легла, но той се засмя – това са подаръци за нас и синовете ни. Трогнати, ги поканихме на вечеря . Имахме и много неша за почерпка, но те учтиво отказаха – може би утре вечер. Отидоха да се обадят на съседа, че ще нощуваме тук. Попитаха жена ми има ли нужда от баня и се прибраха. Разбирахме ги – и ние у нас не бихме седнали да пием на пътя особено с непознати. Хората с кучетата се прибраха и стъмни съвсем. Ето опита да запечатам вечерта, но нещо с настройките не се получи. Вечеряхме до кемпера, а наоколо се появиха светулки. Не бях ги виждал от студентските бригади. Показател са, че не се използват хербициди. На сутринта станахме рано, оправихме се и около осем продължаваме към следващият град - Локарно. Бързахме да изчезнем и не можахме да се сбогуваме с любезните ни хазяй. Локарно е разположен на северния бряг на Лаго ди Маджоре и на 20 км. от Италия. – голям балнеоложки курорт с ж.п. гара и летище. Тук се провежда и ежегоден кинофестивал. Пътят започна да изкачва. Напускаме Швейцария по шосе 560 и се връщаме пак в Италия. Така ни води GPS-а. Минаваме Re и Malesco – тук продаваха боровинки, както е и при нас по пътищата само дето не бяха баби. Може да са били и чужденци!? От нашите?! Пак влизаме в Швейцария, този път през Симплонския проход (Simplon pass) през ГККП „Сан Марко”. Митницата изглеждаше поне на хиляда години. И тук някъде имаше тунел – най-дългият за времето си (11 км.), но само железопътен. На контролата две млади граничарчета, просто от любопитство ни проверяват документите – отдавна не ни се бе случвало и за малко да се обидим. Изкачихме се на 2006 м.н.в. и водата на Форда пак кипна. Продължаваме с пътеписа, за тези които се интересуват. Както писахме, навлизаме в Швейцария през Симплонския проход, където не се плащат никакви такси и е сравнително лесен за изкачване. От превала, околните планини се извисяваха може би с още около 2000 м. Следваха Бриг (Brigue-Gils) , (Rotten), (Sierre), Сион(Sion), В началото надписите бяха на италиански, после на немски, но скоро бяха сменени от френски. Не зная как точно се четат имената, за това ги пиша в оригинал. Имаше огромни лозя на невъзможни места. А ето как тук правят на баир лозе. Но самото съчетание на лозя и планина изглеждаше несъвместимо. За съжаление, никъде не можахме да видим идиличния швейцарски пейзаж с кравата Милка или танцуващия мармот. Малко сме разочаровани. Именно с тази цел бродехме по провинциалните пътища, но и тук дребни фолклорни стопанства нямаше. Може би са останали в резервати някъде около курортите, или по-скоро в миналото, но не видяхме белите къщички с алпийски високи червени покриви и цветя по прозорци и балкончета, нито куче да тегли количка. Провинциална Швейцария ни се видя доста промишлена. Къщите в селищата бяха модерни, с всички удобства и нищо селско и да го е имало, не бе останало. Но планините бяха тези, които ни напомняха къде сме. Изглеждаха нереално огромни и сякаш притискаха пейзажа. Е……не може да им се отрече доза живописност. На Port Valas излизаме на Женевското езеро и тръгваме наляво, по югоизточния бгяг. Картината рязко се промени.До тук беше агрозоната, оттук започваха курортите. Нижеха се един след друг в една безкрайна курортна огърлица. Изненадата беше, че пак излязохме от Швейцария и влязохме този път във Франция. Около една трета от Женевското езеро, което тук се нарича Lac Leman е френска. Курортите изглеждаха доста старинно. Преди Lugrin видяхме на една поляна отляво на пътяна голям бетониран паркинг , със спрени няколко кемпера и това ни наведе на мисълта, че сме достигнали къмпинг. ( С 46о24’14.755”, И 6о40’0.319”) Тъкмо търсехме къмпинг " Le Rys " Нямаше рецепция и попитахме възрастно семейство французи с кемпер дали тук ще нощуват? Още не бяха решили, но нямало проблем да се нощува тук. Стъмваше и не знаехме, ще намерим ли къмпинг, разрешен за кучета, та се настанихме недалеч от групата кемпери. До нас минаваше запусната ж.п. линия, по която не минаваше вече влак. Кемперите един по един тръгнаха, може би са идвали само на плаж, така че останахме сами. По пътя минаваха и полицейски коли ( бяхме на главното шосе) , но никой не прояви интерес към нас. Тук също се готвеха да нощуват. Ето още няколко снимки от тази част на езерото, а снимките от мястото на нощуване някакси се изгубиха. Имаме клипчета, но няма как да ги покажем. Нощта мина спокойно. На сутринта поне нямаше нужда да разхождаме Лео – той потича наволя около нас. Мина ни мисълта да останем на плаж – не всеки ден можеш да се къпеш в женевското езеро, но това значеше да нощуваме пак тук. Закусваме и продължаваме. Къмпинг Le Rys се оказа на петстотин метра вляво. Пътя продължава все през курортни селища, много подобни на морските. Беше неделя (17 юни 2012г. осмият ден на пътуването ни), времето беше чудесно и по пътя често се срещаха колони от ретро автомобили. Вероятно имаха клубни срещи. Ето част от колоната на Ситроените. На тръгване видяхме табела за къмпинг и се отбихме „да проучим пазара”. Къмпинга бе съвсем приличен , с детски съоръжения и малко ресторантче. Добра изходна база за разглеждане на Женева, а ето координатите (И 46о23’28.109”, И6о31’24.259”) и цените. Въпреки района,иначе селищата имаха вид на бедни рибарски. И така – до Женева. Междувременно влизаме пак в Швейцария този път въобще без да разберем. Личи, че наближаваме голям град – появяват се множество яхтени пристанища , моторни лодки, яхти и катамарани с опънати платна. Наближавахме Женева. Крайбрежният булевард на Женева. Едно от яхтените пристанища. Фонтанът, станал символ на Женева. Струята е с височина 140 м. , а двете помпи консумират един мегават за да нагнетят необходимите 200 атмосфери. Среща на времена стилове и култури – това е Женева. Един световен град. Истинската Женева на банкерите. И тук вече имаме приятели. Ето къде сигурно си живеят добре ! Напускаме Женева, невидяли много неща и отново излизаме от Швейцария Поемаме на северозапад и следващата ни цел е Париж, но пътьом ще спрем в Дижон. Минаваме край „ Регионален естествен парк Горна Юра”. Лео надушва динозаври. Във Франция веднага прави впечатление идеалната пътна мрежа. Докато в преминатите страни се поддържа предимно пътното платно, то тук има добре поддържани тревни полоси, кръгови кръстовища, канавки и крайпътни места за почивка. Избрахме да посетим Дижон само защото се намираше на пътя ни за Париж, като се надявахме на открием попътно къмпинг. Пътуваме през предимно селскостопански район , през малки селища с пусти старинни каменни къщи по централната улица. В справочниците Дижон се сочи като историческата столица на Бургундия , дижонската горчица и бургундското вино, но не и място за масов туризъм. Къмпинг не открихме. Градът е голям – 150 000 жители и главен град на департамент Кот д;Ор. но GPS-ът успява да ни вкарва в самият център. Катедралата Нотр Дам дьо Дижон е в реставрация и не е много фотогенична. Църрквите в центъра са толкова много, че някой са преустроени…….. …….например в театър. А това е свързано с някаква местна градска легенда. Напускаме Дижон и нощувахме преди Cestres на хубава пътна отбивка (47о26’6.474”, И4о48’14.201”) с маси и кошчета за боклук. Малко сме неспокойни, защото сме сами на отбивката, но всичко минава без проблеми. Поемаме за Париж и минаваме през Champagny, Troyes , Romilli Sur Seine, Chatillon Sur Seine – имахме чувството, че пристигаме по Сена, повечето селища имаха окончание Sur Seine. Без особени трудности намираме набелязания къмпинг - “Villevaude” до едноименното селище (C48o54’43,769; И2о40’19.295”). На картата изглеждаше много близо, почти на третия пръстен, но когато попитах, как се стига до Айфеловата кула например, ми казаха че първо се взима автобус до някакво селище, от там се взима влак, а от гарата пак автобус до най-близката спирка на метрото. Самият къмпинг не беше от луксозните, но имаше всичко необходимо за 25 евро на нощувка. В съседство беше един възрастен англичанин с каравана, който пътуваше с велосипед наоколо, та той ни каза, че дават карта с план на придвижване на рецепцията. Решихме да останем поне два дена и да пътуваме с кемпера. Той е малък, почти колкото лека кола и нямаше да имам проблеми из парижките улици. Така, че на сутринта, в пълно походно снаряжение поехме да превземаме Париж. За тези от вас, които все още не са ходили там, бих ги посъветвал да са отпочинали и пили кафе, защото движението в магистралните подстъпи към града е убииствено. Въпреки шестте им платна, колите се движат броня до броня и най-малко с 90 км. в час. и то в лентата на ТИР-овете. Освен това бъкаше от рокери и единствената катастрофа, която видяхме, беше там и с моторист. Пълна лудница и ако не беше GPS-а и досега да се въртя някъде там. Успяхме да стигнем до най-вътрешния пръстен и безпроблемно паркирах на Rue du Lieutenant Thomas. Бяхме изминали 27км. от ккъмпинга. От тук бе близо спирка “Robespierre” на метрото, но площад “Trocadero” беше почти на другия край. Препоръчаха ни го, като с хубав изглед към Айфеловата кула и беше добра начална точка за една бърза обиколка на центъра на Париж. Трокадеро е срещу Айфеловата кула , а между тях тече Сена. От площада на двореца „Шайло” се открива прекрасна гледка към градините на Трокадеро, Айфеловата кула и Pont d’Iena. Чудесно място за снимки! А ето как стават и компроматите. Иди доказвай, че дамата в черно случайно се е намърдала в кадъра! Париж предразполага към интриги. И аз просто за самозащита, „случйно” запечатах интереса на господина, който моля ви се съвсем не гледаше разсеяно. Така, че и двамата още на дебюта, забихме по едно френско гадже. Е….. каквото става във Вегас , си остава във Вегас. Важното е че останахме накрая приятели. В същност тази снимка беше целта на пътуването. Бяхме решили да видим главно Париж, като дойдем по един маршрут и се върнем по друг. Хапваме в движение и корегираме маршрута. Имахме пътеводител на Париж , с готови обиколки но нямахме представа за мащабите на града. Решаваме да видим колкото е възможно повече за деня и да не идваме повече, с оглед автомобилния трафик. На другия ден да посетим Версай и с това да приключим с Париж. Дисниленд ще посетим, ако ни доведат внуците. От площад Трокадеро тръгваха и обиколните автобуси, но ни се видя много „купешко” и решихме да изходим всичко на крака. Така че прекосихме площада и по Avenue Kleber….. ……стигнахме Триумфалната арка на площад „Шарл де Гол”. От там поехме по Шан'з-елизе ( Champs Elisees). Предстоеше ни доста ходене. Имаше и вариант с велорикша, но сами разбирате, че едни бивши социалистически граждани не могат да си го позволят. Шан'з-Елизе е наистина огромен булевард, но не и това, което очаквахме да видим. Първите впечатления бяха малко разочароващи. Нямаше го сякаш блясъка,а смесването на стилове бе направо шокиращо. Барон Осман , архитекта на Париж и Шан'з-Елизе ще си изяде дипломата заедно с шапката, ако го види сега. Заприлича ми на Кировски проспект в Москва. Поне Наполеон III да беше купил малко жълти павета. Постепенно нещата се нормализираха и очакваната парижка архитектура започна да се появява. А този дворец на Round Point сега е някаква американска институция. Имаше и весели моменти, като този автомобил за продажба на сладолед. Но това също е на Шан'з-Елизе!!? Този паметник на Шарл де Гол съвсем не е на площад „де Гол”, а на площад „Клемансо” , срещу Гранд Пале Имах по-добро мнение за френските градинари. След два километра ходене, Шан'з Елизе свършва и стигаме „Place de la Concorde” – ето това вече е френска класика с размах! Този обелиск е донесен като доказателство, че Франция е владеела и Египет. Изглед от моста „Конкорд” към най-красивият от мостовете - „Александър III” и Сена. Париж може да се разгледа и така: Букинисти на кея „Анатол Франс” Старата парижка гара, сега музей на картини „Д’Орси” . Тук може да се видят постоянни изложби на Моне, Мане, Ван Гог и повечето импресионисти. Има и гостуваши художници. Най-голямата галерия си остава Лувъра или бившият Тюйлери, превърнат в музей от Наполеон III-ти. Малката триумфална арка на Place de Carussele - площад Карусел. Обиколката ни завършва на остров Сите пред Нотр Дам дьо Пари Стъмва вече и бързаме да се приберем. Минаваме още веднаж през центрофугара на парижкия пътен трафик и се заричаме повече да не го правим. Но още на другият ден пак сме въвлечени на път за Версай - дворцовият комплекс на Луи XIV-ти. Намира се на петдесетина километра от къмпинга и 30-тина км. от центъра в западна посока, така че отново прекосихме Париж до колкото можем по периферията. Оттегчен от столичната шумотевица, Луи XIV-ти Кралят Слънце (управлявал цели 72 години) , решава да си построи дворцова резиденция извън Париж, но не е могъл да се спре - строил е до смъртта си в 1715г. Дворцовият комплекс наистина е разкошен и заслужава да му се посвети поне един ден, но трябва да се дойде рано сутринта, защото билетите от 18 евро важат до четири след обяд. Може би само за този ден, защото в картите, които ни дадоха бе отбелязано работно време през силния сезон от 9.00 ам до 6.30 рм - почивни дни: понеделник, официалните празници и при церемонии. Билетите са за залите на двореца, но навън разглеждането е безплатно и може да продължи до 8.30 вечерта.(работното време е обявено на портите). А и там има много неща за гледане. Градините на Версай са огромни и предлагат голфелектромобили за пълното им разглеждане. Версай ни посреща с огромен паркинг и великолепна статуя на Кралят Слънце. Зад нея започват дворците, доказателство за величието и разкоша, донесло на Франция неговото царуване..   Вътре успяхме да надзърнем само докато проучвахме как стои въпроса с билетите. Билетната каса и информационният център са в лявото крило и една японка ни обясни , че има частична и цялостна вътрешна обиколка на дворците. Тъй като билетите важат за деня, изгодно е да се влезе сутрин, но пак един ден няма да стигне. Минаваме през позлатени порти и сме изправени пред дворцовите сгради. Излишно е да споменаваме, че дворцовия комплекс впечатлява с простор и разкош. Няма го смазващото мрачно величие на средновековните замъци, с тежки каменни огради с кули и зъбери на бойниците. Дори в сравнение с Тюйлери-Лувъра , тук всичко е леко , светло и просторно, толкова открито, че човек се чувства беззащитен всред огромните пространства.. Тук царува барока. От портата се влиза в Двора на министрите. Следва Кралският двор, В севрното крило е разположена Капелата и 10 зали само на първия етаж запълнени с картини.. В края на крилото е Кралската опера. В централното крило, на приземния етаж са обитавали принцове и принцеси, а на по-горните етажи са кралските покой на Луи XIV-ти и Мария Антоанета.Тронната зала е известна и като салона на Аполон, а най-впечатляваща е Залата на Огледалата – балната зала на двореца.с уникална картина , дълга 71,6 м. на една от стените и 17 огромни огледала.Сега съжаляваме, че не тръгнахме по-рано за да можем да влезем и ги видим. Малко статистика и история – обща площ на имението – 8 000 дка , а на Версайските градини – 1000 дка. Участвали в строителството – 30 000 работника. Построен е като разширение на съществуващ ловен дворец на баща му Людвиг III, като са пресушавани блата и насипвани дерета в безплодна област. Изградени са около 1600 водни съоръжения и разположени над 400 статуй. По време на празненства, езерата са пълнени с вино, а в голямото езеро са плували във виното до 17 действащи модела на известни кораби. Оперният театър с 800 места се е осветявал от 10 000 свщи и 17 полилея. Строителството е продължено от Луи XV-ти и Луи XVI-ти. В 1837г. Луи-Филип официално открива музеят тук, под мотото "Цялата слава на Франция". Градините на Версай. Статуите са безброй ( около 400 бр.) А това езеро също е пълнено с вино и в него са плавали кораби!!?   Снимките са само от Petit Parc – разстоянията за покриване са големи и за разглеждане на Големия парк не останаха крака. Тръгваме си в два след обяд преситени, но с ясното съзнание, че не сме видели и една стотна от красотите на Версай. Поемаме по шосе No2 на североизток към Реймс. Пресичаме Сена. Минаваме в периферията на Rouvres – изглежда голям град и ж.п. център. На градчето Soissons завиваме на дясно (изток) и по N3 пристигаме в Реимс. Из улиците на Реймс. Реймс (Reims) – столицата на шампанското! Главен град на регион Шампан-Ардени , департамент Марн. Според кодекса на френските винопроизводители, истинското шампанско се произвежда само в района между град Реимс и река Сена.     В Реймс на 7 май 1945г. в 2,41 ч. сутринта е подписана капитулацията на нацистка Германия и е сложен единият край на Втората световна война - били са само Айзенхауер, Йодл и Дониц. Нямало го е Сталин! Немците са бързали да се предадат на американците. Основната забележителност тук е катедралата “Notre Damе de Reims” ,която миналата година бе чествала 800 години(1211-2011). Играе важна роля в историята на Франция, като място за коронясване на френските крале. Тук през 1429г. е коронясан и Шарл VII-ми в присъствието на Жана д’Арк Орлеанската дева. В първообраза на този храм през 486 г. е кръстен франкският крал Холдвиг I от рода на Меровингите , като денят в който той е посветен в християнството се приема за момента на създаване на Франция. http://pochivka.com/gradove/n20-16943-Reims Малко повече за тази катедрала. Мнозина си спомнят филма „Парижката Света Богородица”. Мисля, че някъде бях чел, че фактически филма е сниман тук. Като видях катедралата и спомените оживяха. До сега не бях срешал сграда с такава ювелирна каменна резба и така богата на статуи и орнаменти. Казват, че е подобна на катедралата в Шартр. Ето тези водоливници си спомних от филма. Квазимодо изливахе от тях вряла вода и разтопена смола. На парижкия Нотр Дам не ги видях.   В чест на 800-тин годишнината на катедралата. Паметникът на Жана д’Арк. Била е бедно, селско момиче само на 19 години, когато прекратява стогодишната война (да, тя го прави!) с Англия и тук в Реймс, поставя на трона на Франция Шарл VII-ми. За да не го прави втори път, я предават на англичаните и те я изгарят на клада за носене на мъжки дрехи- рицарски доспехи!!! Голям майтап Има обаче тук и една друга история. Според украински учен, Жана д'Арк не е изгоряла на каладата, а доживява 57-годишна възраст. Изследвал останките и в саркофага в катедрала до Орлеан, той установява, че тя е била незаконна дъщеря на Шарл VI-ти ( следователно сестра на Шарл VII-ми и принцеса Валоа) и на кладата е изгорена друга жена. Под надзора на баща си тя е била възпитавана като войн, следователно е могла да носи рицарски доспехи. Освен това е била грамотна и е писала писма, което не е по силита на неграмотна селянка. Спасена от кладата, тя живее при леля си Люксембургската херцогиня. Това ми харесва повече! Виж http://krysy,blog.bg.hobi.2012...... Архиепископският дворец е ведно с „Tou palace”, в който са отсядали френските крале при коронациите. Това на Плас Роял трябва да е Луи ХV-ти   Не успяхме да видим триумфалната арка „Porte de Mars” – най-старият паметник в града още от основаването му през римско време. Бързо се измъкваме от града, пътуваме 72км. и спим на отбивка при Tholigni. На сутринта се сещаме, че не сме видели истински френски замък –най-малко за да го сравним с „Баба Вида”. Затърсихме някакво „шато” по пътя към Люксембург – следващата ни дестинация. И ето на какво попаднахме. „Chateau fort de Sedan”- до градчето Седан на което са кръстени леките коли. Някой беше споменал за него - май “Vic” във “Замъците на Лоара”. Съжаляваше, че не го е видял. Ето го ( С49о42’07”, И04о56’58”).Намира се на 200 км. от Париж и на 10 км. от границата с Белгия на един меандър на река Маас. Входа е свободен. Замъка е един от най-големите средновековни замъци в Европа със засртоена площ 35 000 кв.м. и седем нива на фортификациите. Строителството му е започнато в 1424г. Известен е с това, че през френско-пруската война 1870г тук е пленен Наполеон III, а през Втората св. война от тук навлизат немците от Белгия и атакуват линията Мажино. Входът е през „Портата на Принцесата” Последната му реновация е била през 1829-та. В залите му имаше музейна експозиция и много интересни неща, защото разнасяха кукли в средновековни облекла, но нямахме време ( досвидяха ни се по 12 евро). Пред замъка една принцеса в гумени ботуши си разхожда кучето, хубава немска овчарка. Не успявам да я снимам,но пуснахме малко и нашият Лейчо,!! После яхваме Форда и потегляме към херцогство Люксембург. Минаваме два пъти белгийската граница без да забележим. Пристигаме в Люксембург-град и паркираме на бул. „Ф.Д.Рузвелт” пред No50 (ето това е да имаш готин GPS)! Пътниците са уморени и жена ми с Лео остават в кемпера, а аз накичен със снимачна техника поемам към центъра. Старинният замък Люксембург бил купен през 963 г. от граф Зигфрид и според „Wikipedia” , Великото херцогство Люксембург сега се управлява от Великият херцог Анри Люксембургски, когото тук наричат Le Duкe (Дукът). Девизът на херцогството е “Искаме да останем такива каквито сме” и най-красноречиво характериззира тази минидържава.От предишните и територии сега е останала около 1/3 с площ 2 582кв.км. ( България 111 000 кв.км.) и население 502 500 д., тук се говорят официално три езика – френски, немски и люксембургски. Държавата е една от шестте учредителки на Европейските общности през 1957г. Тук са позиционирани Европейската инвестиционна банка и Съдът на Европейският съюз. Минималната заплата тук е 1 800 евро(данни от 07.2012г.) а дизела беше 1,197 евро. На път за центъра минавам покрай малка православна църква. Следваше красив парк със статуя на принцеса и живописно езеро. " Централната улица бе украсена със знамена и транспаранти" Цареше празнично оживление. На централната улица през 30 м. се бяха разположили бендове. Можеше да се чуе от „Ла Кукарача” до менуети на Моцарт . А на площада пред двореца бяха издигнати цели три сцени! Двореца на дюка. В дяснoтo крило е Палатата на депутатите. А това сигурно са въоръжените сили на херцогството. Типична уличка в Люксембург. Има и булеварди. Най-изненадващото - имат и зеленчукови градинки. Нямахме време да видим замъкът във Вианден – един от най-забележителните в Европа. Продължаваме в късния следобед по маршрута към Саарбрюкен, минаваме пак във Франция и попътно виждаме табелка Шенген – двукилометрово отклонение. Решаваме „да влезем в Шенген”, но времето ни изиграва шега - завалява проливен дъжд, който попречва на снимките. Все пак влизаме в Шенген и макар и от кемпера, успяваме да добием представа. Нищо съществено – пак същото! Напускаме Шенген и решаваме да нощуваме на близка бензиностанци, с мерака пак да се върнем за снимки, но скептицизма надделява и запрашваме на изток към Германия. Веднага след границата (която е само една табела за разрешените скорости), попадаме на ТИР-стоп , с тоалетни и омивални.(С 49.48394о И 6,37470о). На сутринта бързо се стягаме, но на някой още му се спи. Саарбрукен (Saarbrucken) е известен като университетски град, цехтър на провинция Саарланд.Намира се на границата с Франция, на река Саар. Името си дължи на стария каменен мост над река Саар (в превод заначи точно това „моста на Саар”), построен през 1546г. Населението му е около 180 000 души. Други забележителности са готическата църква Св. Арнуал, замъкът Саарбрукен от 18-ти век и старият град, известен като пазарът „Св. Йохан”. Църквата „Св. Арнуал” Кметството “Св. Йохан” – новоготически архитектурен стил. Замъкът Саарбрюкен е изграждан в края на 18-ти и началото на 19-ти век. в стил Ампир. Людовиковата църква на Людвикплац пред двореца. Градът има и модерен облик. А така бяха украсени колите по `време на Европейското - 2012 Напускаме града в посока Страсбург и отново се връщаме във Франция.  Около 11.30 преди обяд напускаме Саарбрюкен в посока Страсбург и веднага се връщаме във Франция. В Страсбург пристигаме около три след обяд и паркираме на платен паркинг пред гарата. А тя от тук изглеждаше като огромно НЛО. Страсбург е тристахиляден град в регион Елзас, департамент Ба Рен с важно място в европейската администрация. Тук са седалищата на Съвета на Европа, Еврокорпус, Европейския парламент и Европейския омбудсман. Града е разположен на река Рейн, която тук наричат Горен Ил и има второто по големина пристанище. Тук е и седалището на Европейският съд по правата на човека. Сградите на тези институции се оказаха в периферията на града, а ние се насочваме към стария център. Старият град е заобиколен от канали, останали от старата отбранителна система, та даже и през средата му минава канал. По тези водни пътища се движат и туристически корабчета. Градът прилича малко на Венеция. Пограничната област Елзас е била често територия за преразпределяне между Франция и Германия (Прусия) и в чест на загиналите в тези конфликти е именуван площад Клебер и паметника Клебер. Тук двама нашенци убеждаваха европейското общество и то доста сполучливо, че става дует от кавал и китара. Пасажът „Андре и Пол Хорн” "Rue des Grandes Arcades” от пл. Клебер към пл. Гутемберг Площад „Гутенберг”с карусела и Търговската палата Катедралата Нотр Дам де Страсбург , висока 142м. до 1874г. е била най-високата сграда в света! Има старинен астрономичен часовник, който показва реалните позиции на слънцето, луната и слънчевите и лунни затъмнения – вход – 2 евро. Вход за площадката за наблюдение- 5 евро. Олимпуса не може да я обхване. Къщата "Камерцел" на катедралния площад - най-красивата. Изглед от Гран Ил (Рейн)- по нея минава границата с Германия В късния следобед напускаме очаровани Страсбург. На GPS-а е заложен Донауешинген. Там се намира Донауквеле – историческият, легендарен извор на Дунава. И пътувайки за там през Шварцвалд, попадаме на дълготърсения алпииски пейзаж, който не намерихме в Швейцария. Китните къщи!!! А това май са часовникарски ателиета.(Haus der uhren - Haus of Clocks). Тук правят прочутите часовници с кукувичка. Пристигаме късно в градчето и намираме набелязания кемперстоп, но ни се вижда неуютен и запуснат. Имаше тоалетна, но беше заключена. Трябваше ни бече баня и намерихме къмпинг на 10-тина километра в Sunthausen (С 48о0’18.950” И 8о35’0.158”) до Bad Durrheim. Къмпинга беше голяма работа – четири звезди и не ни пуснаха, поради късния час( минаваше 22.30), но за пет евро ни дадоха чип за банята и взеха за залог личната ми карта. Настанихме се на паркинга и спечелихме доста, защото къмпинга беше скъпарски – имаше езеро, лодки, риболов, детски съоръжения, битов ресторант и какво ли още не и ползването надхвърляше 50 евро за двама и куче). Спахме спокойно и на сутринта, по обратния път се връщаме в Донауешинген. Изворът (Donauquelle) се намира почти в центъра на града, в двора на имението Фюрстенберг, но входа е свободен. Паркираме на близкия стоп, където видяхме двама очарователни и ранобудни кемперисти. Не разбрах кучето ли бе поверено на детето или детето на кучето, но и двамата бяха много сериозни. Река Дунав географски се образува от двете реки Бригах (42,6км.) и Бреге (48.5км.), които се сливат на околовръстното на Донауешинген, а тук е легендата. А тя е, че Фюрстембергския княз бил голям бохем и след лов във неговото имение се събирали местните князе. Веднъж, под влияние на изпитото рейнско вино всеки започнал да се хвали с нещо изключително, само домакина мълчал сконфузено. Изведнаж го осенила мисъл – „А аз имам в този двор изворът на една река и то не която и да е, а на самият Дунав!” Всички отишли при карстовия извор и признали на домакина правото му да притежава официалният, представителен извор на Дунав. Водата от извора се влива в Брегах. До извора се стига по Фюрстембергщрасе и се слиза по стъпала в двора след замъка. Изворът е оформен с красива мраморна гърловина с ажурни чугунени перила. Водата е бистра и се виждат хвърлените монети. Мраморната скулптурна композиция изобразява жена, момиче и дете - Майка Баар ( символ на платото Баар, където се влива извора в Брегах) сочи на младият Дунав пътя на изток. Така пише в един справочник, но нещо не се връзва с композицията. „До морето 2840 км.” На 50-тина метра към центъра попадаме на интересно магазинче за сувенири, в което се продават часовници с кукувички – местно производство. На площада срещнахме интересен тандем – италианец от Падуа - Италия, със сина си пътуват с велосипед покрай Дунава до Улм. Има велосипедни алей почти до България. Майката ги придружава с кола. А това е географското начало на Дунава ( С 47о57’4.006”,И8о31’15.941”) Сбогуваме се с Донауешинген и тръгваме за Улм – градът с най-високата катедрала в света!!! Попътно търсим дунавското губилище (Donauversickerung или Donauerlierung) – място по речното корито, където при маловодие, Дунав се просмуква в порьозното дъно. Още в 1869г. геолози изливат багрило във водите и го откриват на 12 км. в най-големия карстов извор в Германия – Аахтквеле, а от там в Боденското езеро. Така Рейн краде от водите на Дунав. Губилището се намира между Immendingen и Mohringen , на около 25 км.източно от Донауешинген. Сега обаче Дунава е пълноводен и губилището не се наблюдава. От Мюринген се достига до паркинг, на който има информация на метална плоча с обяснения за губилишето. От там има маркирана пътека до самото губилише. Ето, тук някъде трябваше да е губилището. Трябва да отбележа, че основната информация за Дунава и забележителностите на неговите брегове, имам от книгата на Васил Дойков и Николай Генчев – „По Дунав от шварцвалдските извори до делтата” изд. Русе 2001г., която от години ползвах като наръчник за изучаване на реката и при участията ми в дунавската регата ТИД. Много добър и пълен пътеводител, който разкрива реката километър след километър, и горещо я препоръчвам на заинтересованите. Улм е първият голям град на Дунава. Намира се на 146 км.по шосе и вода от Донауешинген и до тук реката е плавателна само за малки лодки. Има население около 125 000 души и е старинен град, споменаван в хрониките още от IX-ти век. Забележителни тук са Улмската катедрала (Ulmer Munster), старият площад на рибарите Фишервиертел на река Блау със свойте дървени къщички и живописни пасарелки,, кметството, Извитата къща, Старата Мюнц- средновековна сграда във възрожденски стил, тук е и родното място на Алберт Айнщайн. Кръчмата Кроне е комплекс от няколко къщи от XVI-ти век и тук са отсядали германски крале и императори. Разбира се неможахме да открием всички тези забележителности, не се отбихме в ифоцентър, а запрашихме на волна разходка, пък на каквото попаднем. От всякъде се вижда Улмската катедрала. Това е най-високата катедрала в света – висока 161,53м. и втора по големина след Кьолнската и е строена от 1377г. до 1890г. Значи немците са започнали катедралата си, 16г. по-късно нас ни завладяват турците, борим се, пишем „История славянобългарская”,правим Възраждане, правим въстания, руснаците ни освобождават в 1878г. и чак след 12г. немците си довършват катедралата. Какво се оплакваме , че ни било дълго турското присъствие? Спираме на малък паркинг- паркирането се таксува на автомат, и се насочваме към катедралата. Навлизаме в Старият град. Характерно тук е „стенното застрояване” – фасадите на къщите образуват една стена. Ето я и катедралата – основната цел на визитата ни. Естествено, такава висока катедрала не може да се обхване в един кадър! Фрагмент от катедрала Среща на времената; Миналото и Бъдещето – Сега! Минаваме катедралния площад и се спускаме към Инцел – островче на Дунава, живописно застроено с таверни, Интересното е , че минавайки островчето, без да усетим сме вече в Ной Улм, който е в Бавария! До сега бяхме в провинция Баден-Вюртемберг. Има някъде и една кула с наклонен под, свързана с легендата за касапите от Улм, описана в книгата на В. Дойков. Те били затворени в тази кула, защото оводнявали месото преди продажба. Когато всеки ден отвеждали по един от тях на екзекуция, останалите се скупчвали по-далеч от вратата, така че подът се наклонил! Родната къща на Айнщайн се е намирала на Банхофщрасе – улицата на която се намира ж.п. гарата, но е била разрушена при бомбардировките през Втората световна война. Както и почти целият град – бил е разрушен на 73%! Сега там някъде около гарата има паметник, но не успяваме да стигнем до него. Не можем да разпознаем останалите забележителности, но се забавляваме от видяното.От тук до Виена са се наредили огърлица от колоритни исторически градове и натоварването ще е голямо. Обикновено в такива случай отиваме в инфоцентър, те имат там подходящи карти, отбелязват интересуващите ни места, даже и дават допълнителни брошури (някой се заплащат, но са 1-2 евро. Не се притеснявайте за езика, хората ни влизат в положение, като разберат , че сме от „бившите соц.” И правят всичко възможно да разберем. Някъде говорят и руски. Връщаме се по обратния път, още малко се разхождаме по живописните улички и правим последни снимки. Другото лице на Улм. Намираме кемпера и бързаме за Инголщад. Там утре – неделя ,24 юни стартира Tour International Danubien 2012 , 57–мата ТИД-регатата. Бързаме, но нощта ни сварва на път и нощуваме на хубав ТИР-паркинг на бензиностанция „Aral” пред Аугсбург ( С 48.41912о ; И 10.80912о). Ставаме рано, но сутрешните церемонии са ни много и в Инголщад стигаме по обяд. А и докато намерим мястото – гребният клуб, съвсем закъсняваме. Ако това беше у нас, все щеше да има някой, който си доспива, или е размислил и се отказва, или лодката нещо си оправя, но тук всички се бяха измели. По нищо не личеше, че скоро тук са нощували 200 човека. Ето го мястото, от което стартира регатата, по принцип всяка последна неделя на Юни ( С 48о45’45.415”; И 11о27’25.607”). Faltbootclub – Инголщад (гребната база) Любезните домакини можеха само да ми се усмихнат съчувствено. Подариха ми знаменце – следващият път ще си го заслужа. Клубът се намира na около три километра от ж.п. гарата в южна посока. Самият Инголщад е третият по големина германски град на Дунав, с население от 90 000 жители. Обсаден от замъци, църкви и манастири и бюргерски къщи, които пренасят пътешественика в XVI-ти век. Такава е градската стена с бастионът Кройцер, кулата Ташентурм, Херцогският замък от XV-ти век, Санктморищкирхе от 1234г.в романски стил и Инголщадския Мюнстер . Казват, че всяко време си е оставило тук своята крепост – от тройната „Ди Шанце” до резиденцията във Вителбехер и има и една в стил класицизъм. Интересни са и сградата на Ратхауза (общината), църквата в стил рококо „Мария де Виктория” старата митница , „Алте Анатоми” е медицински музей с експонати от времето на Хипократ и Парацелзиус и още църкви и сгради. Но решавам еднолично да догоня регатата на следващата спирка Келхайм, за да видя кои са българите. Жена ми, преситена от старини с охота се съгласява – на нея вече всичко и е смесено в една шарена въртележка и почва да се пресища. Келхайм е градче от същия тип – с укрепления и църкви още с влизане и със старинен Алт Щадт в центъра. Входът към старият град. Кметството Лудвиг I крал на Бавария. Май той беше убит пред вратите на града. Тук се сервира келхаймерския специалитет белият Бройхаус- ястие от заек с подправки. На стената им таблица на наводненията и гербовете на Бавария. Най-голямата забележителност е мемориала Бефрайунгхале – в чест на падналите в битката на народите срещу Наполеон – 1813-1815г. Построен е на 100-метров хълм, на западния край на града. Вижда се от пристана. Келхайм е живописно разположен на мястото, където се сливат Дунав и Алтмюл и от тук започва да е плавателен. Река Алтмюл е заложена в началото на канала Рейн-Майн-Дунав и е оформена като Людовиковият канал – един от първите опити да се свържат Дунав и Рейн. Това отначало ме заблуждава и чакаме ТИД-аджийте на този канал. Като разбрахме грешката си, хукнахме да търсим спирката на ТИД по Дунава, но така и така не намерихме излаз на реката. С това пропадна и вторият опит да се свържем с регатата и продължаваме към Регенсбург – следващият красив град. Пристанище на Келхайм И още една забележителност има Келхайм! Макар, че е далеч от морето, тук се произвеждат яхти. И то не малки дунавски, а суперлуксозни, супер модерни яхти за милионери. Людовиковият канал – началото на канала Рейн-Майн Дунав (пуснат 1992г.). Широк е 55 м. и дълъг 171 км. В късния следобед пристигаме в Регенсбург- най-северният град на Дунава ( Свищов е най-южният). Той също има разкошна средновековна част. Над Дунав има четири моста; Нибелунгенбрюке, Швабелвайс, Айзернебрюке (железният мост), и най-известният тук Щайнернебрюке – Каменният мост, докъдето Дунав е бил плаваем до построяването на обходен канал. Защото регенбургци твърдо вярвали, че разрушаването на моста ще доведе и до разруха на града. Под моста могат да минават само много малки корабчета и то като бъдат издирпвани срещу течението. Нивото на реката, поради заприщването от мостовите устой е по-високо в началото им със 70 см. отколкото след моста. На средата на моста има каменно човече – съгледвач, което бди за приближаващи врагове. Тук през 870г. се провежда т.н. Регенбургски процес, на който славянския апостол Методий е бил съден за проповядване на славянски език, като е бил осъден и затворен тук в Евлангенския бенедиктински манастир от май до ноември 870 г. Градската Катедрала „Свети Петър” е трикорабна базилика с барокова украса и има 800-годишна история. В Регенсбург се е произвеждал „Месершмид”, наследник на заводите е концерна МББ (Месершмид-Бьолков-Блом). Има заводи на МАН за тежки влекачи, на БМВ, Сименс. Заводите „Хицлер” и „Рудхоф” произвеждат кораби. Каменният мост на Регенсбург. От ляво е кораб-музей „Рутхоф” Входа през моста към стария град. Наблюдателя Градската катедрала „Свети Петър”- тук пее най-старият в света ”Хор на момчетата” Из стария град Кметството пак със статуя на Лудвиг I-ви крал на Бавария „ През 1546г., по време на сесията на Райхстага в Регенсбург: 47-годишният кайзер Карл V-ти (да, същия дето говорил на немски само с коня си) имал интимна връзка с 20-годишната занаятчийска дъщеря Барбара Бломберг. През 1547г. тя родила момче. След признаване на бащинството, кайзерския син е известен като Дон Жуан Австрийски. Той прави военна кариера – ръководи морската битка при Лепанто срещу турците през 1571г. и им нанася поражение…… Заради тази победа Дон Жуан е наречен тогава от Европа –„Мъж на столетието. Той е покровител на участвалия в тази битка испански писател Мигел де Сервантес – авторът на „Дон Кихот де ла Манча…….. Да не се бърка с известния голям любовник със същото име.” – цитат от книгата на В. Дойков. Ето какви последствия може да има едно посещение в Регенсбург! Уикенд сред природата. Сега тук е много спокойно място.   На здрачаване напускаме Регенсбург и се настаняваме за нощуване на удобен ТИР-паркинг с вода и тоалетна след Вьорт ( Worth , С 48.99266о; И 12.41984о) В тази връзка ще отбележа колега, че малко познаваме дунавските градове. Те според мен са много подходящи за посещение по следните причини: 1. много са красиви и колоритни и реката допълнително ги „отваря” 2. малки са и лесно се обхождат ( е, има изключения и три столици) 3.пълни са със старини, музей и архитектура 4. обвеяни са с история, легенди и предания 5. сравнително близо са до България и са свързани до известна степен с нашата история. 6.разнообразни са - принадлежат на много държави и култури 7. сравнително ефтини и достъпни за всякакъв вид туризъм –речен, велосипеден, автомобилен, екскурзионен. 8.добре уредени за туризъм – има инфоцентрове, къмпинги, стопове,мотели и др. С други думи – заслужават си да им се посвети поне едно лято. А ние продължаваме към Пасау – перлата на Дунава. Пасау е граничен град, след него се влиза в Австрия. Стара немска поговорка казва „ Всички води на Бавария текат към Пасау”. Тук се сливат три реки; Дунав, Ин и Илц и водите им са различно оцветени. Дунав е сив, след дъж – жълт. Десният приток Ин идва от Алпите и е бял. Той е по-пълноводен и е имало спор, коя да е основната река. Дунав надделял с дължина. Левият приток Илц идва от Бохемския лес и е тъмна, почти черна река. Наричат го Триречният град и Баварската Венеция, защото е разположен на шест бряга, свързани с мостове.. Всъщност се състои от три града; Инщад, Донаущад и Илцщад Устието на Инс Създаден е още през първи век от император Диоклециан, като седалище на римска кохорта. Участвал е във повечето войни на континента – тридесетгодишната, с турците, Наполеоновите войни, което е довело до застрояването му с укрепления и замъци. Една от забележителностите е катедралата „Свети Стефан” – в нея е най-големият орган в света! Има 17 463 тръби и 231 регистра! Мен по принцип „слон ми е стъпил на ушите”, но бях впечатлен. В Пасау има работилница за изработване на органи и части за тях. Старият град и Катедралата „Свети Стефан”- лявата в стил барок с трите кули. Дясната е “Свети Павел” Близките снимки на катедралата някак се изгубиха. Крепостта на Лордовете –била е последователно замък на епископите, казарма и държавен затвор („Бастилията на Бавария”) сега музей Инщад и църквата „Paulinerkloster Mariahil” Отсрещният Инцелщад и Музеят на модерното изкуство Кметството има вид на италианско палацо. Замъка „От” сега хотел Музеят на стъклото. Таблица на наводненията. Пасау е университетски град – има модерен университет по информатика с 8 000 студенти. А това е гимназия, основана в 1664 г . Напускаме града по Шанцбрюке и търсим път към височините над Инцелщад за да направим снимки отвисоко , но не намираме подходяща площадка и продължаваме към Линц, вече в Австрия. Пътувайки към Австрия, съзираме край пътя почиваща на брега русалка.   Това ме подсеща за една друга русалка – дунавската русалка Иза, сестрата на рейнската Ролерай. Преди години, плавайки с ТИД-2009г. бях видял Иза да почива на брега срещу скалата Йоханщайн. „Йоханщайн” (скалата на Йохан ) е каменно островче в средата на Дунава, непосредствено след немско-австрииския хидровъзелсъс същото име, състоящ се от бараж, шлюз и хидроцентрала. Оказа се че има наблизо и селище Йоханщай. На скалата има къщичка и фигурка на Свети Непомук – покровител на Дунавските моряци. Но мястото на Иза се оказа пусто! Разпитваме в селото и мъж на средна възраст, който си поправяше мотопеда пред един гараж, ни обясни следното. Статуята на Иза местни майстори са изработили от дърво и монтирали на брега, на митичното място, където русалките причаквали душите на моряците от разбитите в скалата кораби. Но дървото остаряло и се напукало и сега Иза е приютена под специален навес-сенник в началото на селото. Връщаме се по отбивката и наистина намираме нещо, но различно от това, което помнех. Моята Иза беше бяла и навремето си мислех, че е от мрамор, а тази тук беше боядисана кичовски. И все пак беше тя, но преди беше много, много по-хубава. Продължаваме малко разочаровани и попадаме на следващата атракция – американска ферма от времето на войната за независимост. Явно тук хората много ги сърбят ръцете. Пътят следва извивките на реката. Хидровъзел „Ашах” По-нататък ни посреща друга атракция – нещо подобно може би на Ноевия ковчег! И това бе дело на сръчни майстори. Късно след обяд пристигаме в Линц, но все пак успяваме да го поразгледаме Оставяме кемпера с кучето на едно кръстовище на Hirschgasse и продължаваме пеша. Спускаме се покрай Дунава и скоро стигаме Нибелунгенбрюке и Хауптплац. Това трябва да е старият Ратхаус. Линц със свойте 200 000 жители е третият по големина град след Виена и Грац и главен град на Горна Австрия. Основан е още от римляните и тогава носи името Ленция. А това бе новото кметство – видяхме го на влизане в града.. Две църкви в стил Рококо. Едната е „Света Урсула”, другата - на Кармелитките. Катедралата „Света Мария”. Нямаме време да влизаме. В града имало и нова катедрала, но и нея нямаме време да я търсим. Вече по мръкнало, минаваме на връщане в подножието на замъка на Линц. Той е старинна крепост, разположен в хубав парк на хълм на брега на Дунава и от терасите му се откриват красиви гледки, както към дунавските мостове, така и към градския център. Свършиха ми батерийте и не мога да снимам. Напускаме града и следваме направление Виена по крайдунавския път Донаущрасе , национален път No 3., което до Виена се именува Романтикщрасе – живописен път по брега на реката, минаващ през множество селища със замъци, таверни, яхтени пристанища, манастири и др. Заслужава да се посети бенедиктинският манастир в Мелк ( на хълма отсреща) – един от най-големите с библиотека от 100 000 тома стари книги, включително и от Гутенберг. Тук има и старинен венециански глобус от 1692г. на който България е означена като разграничена част от Турция. Втори такъв съм виждал в музея на площада Сан Марко във Венеция. Поради интензивното движение не намираме подходящо място за нощувка и отбиваме в някакво селище. Харесваме си полянка пред някаква къща, но още на минутата сънен мъж се показва на прозореца и ни отпраща в близката пряка – там имало къмпинг. Естествено, че няма къмпинг, но вече не сме пред къщата му, а и тук мястото е почти в края на селището и няма да пречим. Нощуваме спокойно и на сутринта бързаме да потеглим. Край нас минават хора за сутрешния си джогинг. При нас по това време от селото щяха да излизат баби с мотики.Еееех Европа! Отбиваме се в Дюрнщайн – градчето в което е бил затворен Ричард Лъвското сърце, навръщане от третия кръстоносен поход за освобождаване на Светите земи. Спираме на малък паркинг в самото начало на главната улиза и поемаме по стръмнината. Над нас са надвиснали зъберите на крепостните стени. Улицата минава покрай множество магазинчета за сувенири и кръчмички, които предлагат да дегустирате три или пет вида местно вино . Градчето е в центъра на областта Вахау – винопроизводителния район на Австрия Тук за три месеца бил затворен от херцог Леополд Шести, Ричард I Лъвското Сърце. Бил обвинен в смъртта на някакъв братовчед на херцога, участвал в похода, а всъщност спора бил за град Анкона, който Ричард имал дързостта да му отнеме. Никой не знаел къде е. Неговият верен сподвижник, рицарят Блондел, преоблечен като трубадур тръгнал да го търси и пеел любимата му песен. Минавайки през Дюрнщайн чул Ричард да допява следващия куплет и така го открил. Майка му, която го замествала на престола в Англия успяла да събере баснословен откуп, равен на двугодишния доход на короната – възлизащ до колкото си спомням на около 3 тона злато. Ето така се прави туризъм. Браво наборе! Последен поглед към Вахау. След Дюрнщайн се отбиваме в Тюлн, зарад нибелунгите и паркираме пред кметството. Първите 15 мин. са безплатни. Това градче, под името Тюлне фигурира в „Песен за нибелунгите” от 1301г. Накратко, нибелунгите – деца на тъмнината са бургундска кралска династия, живееща в град Вортс на левият бряг на Рейн. Та за тях от онези времена се разнася писанието „Песен за нибелунгите, която е залегнала в сюжета на много по-късни класически произведения. Съдържанието на сагата съвсем вкратце е следното; младият крал Зигфрид се жени за Кримхилда, но го убива Хиген и открадва кралското съкровище. От своя страна Кримхилда се жени за Етцел и отмъщава. По тази притча, Тулн има нарочен парк, в който главната скулптурна композиция са тези герой и самата книга със записаната песен В същия парк има и статуя на имп.Марк Аврелии, който тук е държал дунавския си флот. Има още оригинален летен театър във водата. и езерце с патици, лебеди и старинен кораб. А това е Ратхауза - общината. На тръгване от Тулн забелязвам бележка на предното стъкло, което се оказва глоба 20 евро за неправилно паркиране. До като се оглеждах, къде ли е могло да се таксувам излезе възрастен австриец и ми обясни, че тук била синя зона. У нас още не беше въведена и не бях и обърнал внимание. Човека погледна бележката и установи, че е още от Дюрнщайн. Така ниско беше защипана, че не съм я забелязал. Но да не се връщам, посъветва ме човека. Нямало да ме търсят, защото имало много писане, а и такса за общината 7 евро за международната преписка. Благодарих му и отпердашихме. Какво друго да правя – да споря с човека ли? На Тулн има и много хубав , модерен къмпинг, където решаваме да нощуваме( С48.33352о И16.06514о) за 28 евро.. Оказа се разрешен за кучета, а Лейчо спечели симпатийте на рецепционистките и за пореден път отседна нетаксуван. Не така обаче бе приет от съседите ни – семейство германци, които нато ни видяха, че сме от „новите европейци” и то с куче, се опитаха да ни забранят да се включим в електричеството. Кабела минавал през тяхната парцелка. Да сме се преместили другаде. Това ме накара да им се поозъбя – за една нощ сме, а кабела ми е по стандарт-15м.и няма по-близка разпределителна кутия. Това предизвика вниманието и на останалите съседи и усетих, че са на наша страна. Немеца кимна, да съм ходел да се разправям с жена му, което си беше жива капитулация. На сутринта обаче и те се изнесоха. Австрийците нещо недолюбват немците. Тулн е в непосредствена близост с Виена, но бяхме ходили там вече два пъти и решихме да я разгледаме от кемпера, без да спираме. Щурият GPS ни преведе покрай повечето забележителности. Ще пусна само няколко снимки без коментар на местата, които обходихме с кемпера. Познавате Виенската Опера И оттук минахме! Военното министерство и паметника на Радецки Паметника на Съветската армия в центъра на Виена – никой и не мисли да го събаря. Измъкваме се от Виена и се отправяме на 50 км. по течението на Дунав в Хайнбург – място свързано с битката за Европа. Влизаме през Градските порти, едни от най-широките в средновековна Европа – цели 20 метра. Тук обединените полско-австрииско-германски армии водени от Ян Собиески и френския крал Шарл V-ти Лотарингски ( обща численост 84 000 и 152 оръдия ) на 12 септември 1683г.разбили 90 000-та армия на Кара Мустафа паша, която от два месеца, за трети път обсаждала Виена.Но преди това на 12 юли турците минали през градчето. Битката била толкова жестока, че кръвта се стичала като река по улиците, а една стръмна уличка от тогава се нарича Blutgasse (Кървава уличка). Капелата при Рибарската порта е в чест на клането. когато от 8 000-ното население, успяват да се спасят само 100 човека. Като равносметка Ян Собиески дава 2000 жертви и 2500 ранени , а турците съответно 10 000 убити, 5 000 ранени и 5 000 пленника, както и всичките си 300 оръдия. Блутгасе , Рибарската порта и Капелата Колоната на Света Мария – една от най-хубавите в Долна Австрия Кметството Средновековна уличка в Хайнбург И къмпинг пред градските стени. Напускаме Хайнбург и след 20 км. навлизаме в Словакия при Русовце….. Спираме пред малък супер да купим хляб и още нещо… и след 20 минути сме на унгарската граница при Райка. Селищата все още носят словенски имена. Първите впечатления от днешна Унгария са че селищата са все така католически като на запад, но вече значително по-бедни. Оказва се невярно. Спираме в Безение да обменим форинти. Учтив младеж ни упътва до близката банка, която за съжаление е вече затворена. Нашите „Viza-elektron” не отварят вратите, изчакваме млада дама и се намъкваме с нея. Последва остра реакция от нейна страна ,а не можем да и обясним проблема. В крайна сметка дамата напуска предверието, но все пак ни оставя вътре. Успокои се чак като видя, че изтеглихме 5 000 форинта (за 80 лв.) . Извиняваме се, но дамата продължава да фучи. Видя ни се странно – у нас сме по-малко мнителни, още повече че в банката служителите още не си бяха тръгнали. Продължаваме, радостни че все пак се размина без полиция. Започнаха да се срещат табели на странна писменост!? Наближаваме Гьор и ландшафта става промишлен. Огромен пълен паркинг пред комбинат в околностите на Гьор. Значи работят на пълна пара. А тук продават цветя. Много-хубаво магазинче! Малко виждаме от Гьор и се отправяме по най-краткия път към Балатон. В набелязания къмпинг „Романтика” пристигаме на здрачаване и сме малко разочаровани. Простира се на 45 декара, но от социализма не е мръднал и е поне на 400 m. далеч от езерото. Тук като че ли времето е спряло през последните 30- 40 години. ( C 47.04067o И18.08547о). От разговора с управата разбираме, че навремето си е бил препълнен през сезона , но сега явно пустееше. Не си спомням колко беше във форинти, но сме записали за нощувката 14 евро. Хладно е като на планина, но спим спокойно. На сутринта пооправям „туй-онуй” по кемпера и тръгваме да разгледаме езерото. Срещу отбивката за Романтика забелязваме къмпинг на брега на езерото. Изглежда реновиран, а цените са почти същите. Съжаляваме, че нямахме информация за него – можехме да поплажуваме. Ето на снимката му, входа с данните. Координатите са почти същите , като на Романтика, само че е откъм езерото. Крайбрежието на езерото се оказа или гъсто застроено или заградено, поне тук след Балатонкенезе, дето го изследвахме. Нямаше как да се доближим, поне да хвърлим монетка в езерото. Градския плаж, който бе поне на три километра, също беше заграден и вероятно се заплащаше. Не знам как от къмпинга в който бяхме можеше да се иде на плаж. До него имаше малък парк, който още не бяха приватизирали, заградили и заключили, та успяхме да доближим до водата. А това е градския плаж. Вижда се , че няма естествен пясък и се плажува на бетон. За първи път идваме на Балатон и сме малко разочаровани. Женевското езеро като че ли беше по-достъпно и плажуването решено по-добре с тревните площи. Иначе изглеждаше като море. И яхтите бяха почти като истински. Ето защо Унгария има и адмирал! Верни на принципа и сега не си бяхме взел винетка и избягвайки магистралите се впуснахме през страната в посока Сегет. Селата си изглеждаха като истински села, почти като нашите, а не като едноетажни предградия. Даже и това тук си беше истинска „ Лада 1300” Нощуваме сами на огромен 100-декаров къмпинг за 10 евро, почти на излизане от Унгария в Мако (С 46.20581о И 20.45248о). Близката магистрала го беше лишила от посещаемост. В Румъния обаче вече нямаше мърдане – още на границата задължават да си купиш винетка за 5 евро. Важи за 7 дена за цялата пътна мрежа. Следваме шосе DN 6 към Тимишоара. И в Румъния като при нас някой неща са изпипани, други не…. Но имаха огромни, действащи промишлени предприятия. Селата в региона бяха беднички, с едноетажни стари къщи. И се забелязваха множество пустеещи земи. В село Сандра развиваха и агро-туризъм. Движим се по най-краткия път за Тимишоара разглеждаме града пак от кемпера, без да спираме. Видя ни се безинтересен, а нямахме предварителна информация. Доста стари сгради не се поддържат. По-обитаеми са новите комплекси. Движим се по път Е 70 за Белград. Напускаме Румъния със смесени чувства – тя е близка по граници и бит но непозната и малко популярна у нас. Може би поради езиковата бариера. Границата пресичаме след Моравица и навлизаме в Република Сърбия. Минаваме Вршац……. [img] [/img] и гоним Велико Градище. Бяхме си набелязали къмпинг „Сребрно езеро”. Тук GPS-а ни изигра малък номер – прекара ни по най-късият път т.е. през някакъв природен резерват покрай Бела Црква. Пътя беше неизползваем, а единствените които срещнахме бяха украинци, които също се бяха заблудили. Прави впечатление, обаче че Сърбия е по-добре уредена и от Унгария и от Румъния. Стигаме Велико Градище и след малко лутане и питане намираме и къмпинга. (С44о45’41.437”;И21о28’24.051”) Той е на 173 км. от Видин и 362 км. от София. Нощуваме за 1350 динара или 13 евро. Намира се на затворен и превърнат в езеро ръкав на Дунава. Идеално място за риболов!!! Има риба и съвсем, съвсем бавно течение – колкото да не блатясва. Гребната база работеше. Срещу входа на къмпинга пък има две живописни ханчета, които тук наричат „конак”, в които може да се нощува за смешните 6 евро за легло в стая без климатик и 8 евро – с климатик. На народни цени тук може и да се яде целодневно. Храната се приготвя веднага. Мястото е евтино и прекрасно за 2-3 дневна почивка. Билет за риболов не се иска, само някаква малка такса – която никой не знаеше колко е и къде се плаща и която през почивни дни нямало и как да се плати. Направо кътче от Рая !!! Та това беше един достоен финал на нашата Одисея. По обратният път, който вече описахме в началото се прибрахме във Видин. Посетихме много места и държави, срещахме всякакви хора и поне аз съм на мнение, че с кемпер е най-удобния и евтин начин за опознаване поне на Европа. Есента ходихме за десетина дни и на Ситоня-Халкидики и се видя, че кемпера е удобен и за почивка, но това е друга тема. Не успях да спомена някой хора, които ни помогнаха, въпреки че за тях бяхме “тъмни балкански субекти” , като една жена във Северна Франция, която ни зареди нафта с картата си (там всички бензиностанции бяха без персонал и ние и върнахме в евро) или мъжа в Швейцария, който изгуби половин час лично време и по GSM-а си се опитваше да ни върне 40 франка, които ни глътна пак подобен бензоавтомат, както и мнозината , които ми прощаваха пътните прегрешения. На всички тях сърдечно благодаря. Ще отбележа и че настоящият пътепис няма претенциите на научно изследване, а по-скоро споделя импресиите от едно пътуване. Поздравяваме тези, които са дочели пътеписа и се извиняваме на онези от вас на които сме злоупотребили с търпението. До нови срещи! _________________