Впечатления от Турция - 2022г. - част 1

Отдавна бяхме планували една обиколка из Турция, но пандемията ни позволи да го направим едва сега, прз юни 2022г. Имахме намерение да посетим Истанбул, Анкара, Кападокия и Южното крайбрежие. Както повечето от нас, тръгнахме с доста предубеждения, но скоро бяхме повече от изненадани от днешна Турция - пътища, благоустройство, обслужване, човешки взаимоотношения.
Начало на пътуването 01.06.2022г. От Видин до границата стигаме за два дена с едно преспиване в София. Преди границата имаме инцидент със спукана гума. Вентилите били автомобилни, не бусови и бавно изпускат около метала, така гумата спадала незабележимо докато се разруши изцяло без да я усетя. Споделям това, защото бе третият ми такъв инцидент и явно трябва да сменя гумаджията. Наложи се да къмпираме около Свиленград и купихме чак на другата сутрин две външни гуми комплект. Другата стара се вози с нас на багажника през целия тур.
От турската страна на граничния контрол на ГКПП „Капитан Андреево“ разбира се ни отклониха с усмивка в прославутото хале D3, но проверката бе формална. Превеждаше един нашенец, който не знаеше даже как е палатка на турски.
Необходима е регистрация в турската винетна система HGS за ползване на пътищата и съоръженията. На границата в офиса на HGS може да се плати таксата, но нямаха стикери и се регистрирахме на първия пост след няколко километра. Бюрото се намира в насрещното движение, та се наложи да прескачам мантинели. Попълва се бланка по образец, питат за къде пътуваме и за нашата обиколка момчето прецени, че 500 т.л. за захранване на сметката ще са достатъчни. Плаща се и с наша банкова карта и стикера се лепи в средата на предното стъкло. Момчето разбира англииски, както повечето млади хора в Турция. Истанбул ни посрерща с море от сгради и то модерни сгради, сякаш вчера построени.
В Истанбул се настанихме на прочутия паркинг на „Фара“ (41.001591, 28.977452). Търсим го по координати, но пропускаме отбивката и го нацелваме на втория заход. Обявиха ни 30 т.л. ако се плати днес, но но ми се стори шега, та се оказаха по 140 т.л./ нощувка при плащането. Цените започваха стремглаво да се покачват. Мястото е красиво и много близо до почти всички забележителности, но най-близката тоалетна е на 200м в една бензиностанция или ресторанта преди нея. Това е платен паркинг, на който могат да нощуват и 20-тина кемпера но без всякакви удобства.
Турците обичат пикника на трева и риболова и мястото е доста шумно, особено нощем, но местоположението компенсира неудобствата. Още тук бяхме впечатлени от добре аранжираните километрични крайбрежии алей с множество заведения, детски площадки, градини и паркове, свободно достъпни денонощно за велосипеди, елтротонетки, весели компании, та даже и леки коли и мотори. Но в интерес на истината през цялото ни пребиваване не бяхме свидетели на нито един „битов инцидент“. Може би се дължи на религиозните алкохолни ограничения, защото макар и скъп, алкохол се продаваше във всякактъв вид и марка.
Тук бяхме три дена с две нощувки и успяхме да се изкачим до центъра на площад Султан Ахмед и разгледаме Синята джамия, АяСофия и околните джамии., но първо минаваме през пъстро ориенталско пазарче. Впоследствие установяваме, че цените тук са столични и доста завишени. Съвет - пазара го отложете за Измир или Одрин.
Тук за 200ТЛ или 10€ купихме за спомен от Истанбул комплект от 15 подправки на зърна с малка мелничка – много характерен сувенир. Ще го споменаваме и по-късно.
Илизаме и се насочваме през площада към Света София, която съчетава музей и действаща джамия и входа е безплатен.
На влизане в АяСофия непокритите жени за 5 ТЛ си купуват поне по една символична забрадка, както изисква обичая. Истински вярващите си измиваха и краката на специални чешми.
Така е разделена джамията в часовете за молитва
А това в съседство е опашката пред Топ капъ, но тук сме били преди. Изморени от разкоша на джамийте се редим пред една живописна сладоледаджийница за дондурма – специфичен сладолед с локум.
От една будка купихме SIM-карта за 250 ТЛ, но от пощата може да се купи и за 53 и за 60 ТЛ. Трябваше ни предимно за навигацията. Още в България бях заредил едно IGO и картата на Турция за 34 лв. Но си трябваше и интернет. Разхождаме се около площада и се прибираме за почивка. На третия ден плащаме паркинга, взеха ни само 280 ТЛ и отиваме да видим „Коч музеум“, за който бяхме чели хубави неща. В Аквазуу бяхме миналия път.
Музеят на големия турски индустриалец Рахми М. Коч е първия технически музей в Турция на транспорта, индустрията и съобщенията и е реализиран в периода 1991-94г.Намира се в квартал Хаскьой - координати (41.04221, 28.94926) Има 7 раздела: пътен транспорт, железопътен транспорт, морски, авиация, инженерство, комуникации и научни инструменти представени от стотици хиляди експонати на пет етажа в пет сгради и открити площи.
С Коч станахме приятели и даже ме взе на работа. Почасово.
Поддържах лимузината и на гюзел ханъм.
Един от първите кемпери. Може би на златотърсач.
Музеят е огромен и след като му посветихме около четири часа, поемаме към Анкара. Тази област от Турция не се ползва с туристически интерес и няма къмпинги, но все пак откривам един в сайта "Turkye kamp alani" на 24 км. северно от Болу и се отклоняваме натам. Даже като наближихме се разминахме с един кемпер, но изглежда и той се бе разочаровал, защото къмпинг не открихме. На въпроса ни един местен се учуди, тъй като тук никога не е имали къмпинг. Останалите даже не вдянаха какво е къмпинг, а на опита ни да им покажем въпросния къмпинг и снимките му в гугъла, се оказа и че тук няма интернет покритие. Предложиха ни да нощуваме на мегдана, вече стъмни съвсем , но в този момент някъде в околностите рядка стрелба, която прерасна в автоматни откоси и итрещяха и 2-3 взрива. Хората около нас се бяха прибрали и не можахме да разберем какво става, побързахме да въведем пътя към Анкара и дадохгаз по-далеч от опасната зона. Преспахме на ТИР-паркинг чак преди Анкара. В Анкара за голямо съжаление просто не можахме да открием нито къмпинг, нито поне обществен, достъпен паркинг. Оказва се че почти всички къмпинги от Park4night, Turkie kamp alany, IGO- Турция и даже GOOgle maps са фалирали и затворени през пандемията. Тук искахме само да добием представа от столицата и да се поразходим из центъра, но можеше да се паркира само в крайните квартали.
Продължихме за Кападокия и минаваме покрай Туз гьол.- интересно езеро с фламинга. Има голям паркинг, хотел и ресторант за почиваштите в неговите околности, но времето се развали и продължаваме.
След Невшвхир попадаме на странна местност, осеяна с човешки мравуняци. От тук запчват чудесата на Кападокия.
Паркираме нашия Ферди в компанията на две камили.
Напоследък нещо не сме предразположени към пешеходни изпълнения и наех камила, та даже и позволих на една от жените ми да я води. Това ни струваше само 10 €.
За тези, които искат да усетят преживяването от първо лице. Продължаваме към Гюреме и ни завалява дъжд. Първите ни впечатления са за много разхвърляно място, с изровена от поройте главна улица и център още в строежи.
Тук има два къмпинга по около 20 евро. Този предлага и бъгита за разходка.
Хотела в скалите е за 140 евро. ( в ляво на снимката)
Не ни устройват и се настаняваме безпроблемно на една наблюдателна площадка до евтини сергиики и дневна тоалетна за една лира. Прекрасно място.( 38.64210, 34.81923), Тук спират и туристическите автобусчета с руснаците.
Заварихме един кемпер с француи, но до вечерта площадката се напълни.
Гледка към Гюреме от площадката.
Гуреме означава „Никой да не ни види“ и е най-представителното селище за Кападокия. Каменните жилища, изрязани в мекия пясъчник, наричан туфа, се обитават от праисторически времена и сега са оригинално съчетани с новата архитектура и съвременните удобства. Тук са живели хети, римляни, византийци, християни, мюсулмани. Ранните християни се установяват тук още през 2-3 в.н.е. и от тогава датира най-големия брой каменни жилища, църкви, та до цели подземни градове. Гюреме нощем
На сутринта сме запленени от носещите се в небето безброй балони. Очаквахме да ги видим, но ни изненада появата и броят им. Сякаш от земята извираха, по-точно бяха поникнали през ноща и сега изпълваха вече небето
Вече съм се решил, записвам се в една агенция и сутринта в 4:00 ме взимат от пред офиса. По принцип взвмат записалите се от хотелите, колкото и далеч да са, но тъй като ние нямаме адрес на площадката, уговорихме се да чакам пред офиса. Докато чаках, ислушах и първия сабах намаз на ходжата.
Мина и един джип с ремарке с балон.
Автобусчето обра още няколко семейства по пътя и ето – виждаме няколко надути вече балона, ярко осветени от горелките на фона на още чернеещото небе.
От бусчето направо ни засилват да се качваме в кошовете, които са още на ремаркетата и нямаме време да снимаме. Полета с балон е един час, струва твърдо 150 евро без пазарлък и е ако не друго, поне е едно запомнящо се преживяване, както и бутаницата на 20-те човека в коша. Внимавайте да не си изпуснете телефона или камерата.
Излитането е направо от ремаркето. При отделянето всички трябва да са седнали на дъното на коша. Ето и малко преживявания.
Инструктажа на пилота. Кой разбрал - разбрал! Останалите да гледат от първите.
До илитането коша се задържа от 5-6 здравеняка и самото отделяне със слаби полюшвания почти не се усеща. Ето, вече сме във въдуха и плавно се издигаме. Наоколо има още десетина балона, с които започва мълчаливо надбягване. Момчетата на горелките са виртуози.
Ето как излежда въздухоплавател в балон. В тъмното небе балоните иглеждаха като огромни светещи китайски фенери, носени от лекия ветрец.
Трябва да се има впредвид и че самото качване в балона не е за всеки. Коша на балона е на ремаркето и трябва да се преодолее една височина от около 3 метра чрез стъпала, изрязани в стените на коша. При слизане се следва обратния ред. Жена ми примерно това я отказа. Полета трае около час и се изминава едно растояние от около 5-10 км. на височина 50 - 100 м. в зависимост от силата на вятъра. Кацането слдва обратния ред и коша пак се поззиционира прецизно върху ремаркето.
Казах ли ви, че качването и слизането са трудни. Но като цяло полета си струваше всеки евроцент, а накрая по стара традиция, участниците се черпят с шампанско и получават сертификати а полет с атмосферен балон.
Полета си струваше всеки евроцент. Незабравимо преживяване. Качваме се в микробуса и по обратния ред ни връщат на местодомуванията.
На следващия ден по план посещаваме Аванос – селише известно с две неща: Традиционна изработка на керамика и Музеят на косата. Паметника на грънчаря в Аванос
Там до балона е входа за Музея на косата. Представлява пещера и в предверието е работилница и магазин за керамика, но снимането вътре в Музея е забранено за да не се получат неприятни изненади.
Стените на Музея са покрити с кичури дамски коси, закрепени към листчета с имената и датата на посещение на самата дама. Именно това може да е компроментиращото.
След Аванос обиколихме и три долини – на Розите, на Любовта и Нам-си-кво Още. Всички те са изпълнени с характерни скални образования, които вече сме позабравили. Долината Зелве. Снимка от входа - срещу 80 тл. Така и не ги дадохме.
Долината на Любовта приема името си от групите скални образования с форми на фалоси. На наблюдателната площадка може да се наеме камила или АТВ.
Тук могат да се наемат камили и бъгита.
Долината на розите ще намерите сами. Само преминахме през нея транзит. Последен за Кападокия е Подземния град в Деринкую и тръгнахме към морето.
Подземният град при Деринкую е разположен на 8 ( осем) подемни нива на дълбочина от 160м. и е истински лабиринт от галерии, тунели, зали и помещения. Още се раправя легендата за две англичанки, които са влезли преди години и още не са излезли. И нас ни предупредиха да изчакаме вътре да влезе група, към която да се включим, което и направихме. Но групата беше от млади италианци, чието темпо не беше вече по възможностите ни. Гида на групата ни посъветва да го изчакаме да ни изведе навръщане, но се забавиха доста и ние раработихме собствен метод за излизане от ситуацията. Оставих жена ми на едно кръстовище а аз започнах да изследвам околните коридори, като периодично си подвиквахме. Отдалечавах се докато все още я чувах. И така докато не видях „светлина в тунела“ с не излязохме отново на божия свят.
Тук са мачкали грозде и добивали вино Отвън има няколко сергии и магазин зза сувенири в който правим някой покупри. Продавача, възрастен турчин на нащите години, метеще около масичките, но остави метлата и докато не ни взе 20 € не спря да ни ухажва. След това доволен най-вече от себе си, н ичерпи с чай.
Подземния град бе един достоен завършек на опознаването на Кападокия и тръгване на юг. Минаваме през един град и виждаме каравани и палатки и дребна челяд да щъка между тях Първата ни мисъл беше, че накрая сме попаднали на къмпинг. Сконфузихме се и ние и обитателите, защото това бе цигански катун или поселище на бедни хора в средата на градчето. Това ни подсети, че е вече време да потърсим поне мотел и малко по-нататък попадаме на прилично хотелче за 250 ТЛ стаята. На сутринта, изкъпани и починали ни повикаха даже на закуска - шведска маса с континентални и ориенталски похапки. След почти два дена пътуване излизаме на Ак Дениз (Средиземно море) при Мерсин – чудесен голям град, 4-върти в Турция.и се настаняваме на крайбрежната променада до тоалетната (36.78049, 34.60301). Също добро попадение, километричния крайбрежен парк е прекрасно устроен с множество площадки и.... къщички за котки, където всеки може да ги храни и да си избере любимец. Но за тези приключение следва ЧАСТ 2, а някой работи стават бавно.

Коментари

Публикуване на коментар