65+ мисия Лондон (само за ветерани)

Седя и си мисля – що да не споделим и един разказ за нашето пътуване към Албиона . Още повече, че ние бяхме ни повече, ни по малко първите българи, които прекосихме с кемпер Атлантическия Океан!!! Което си е и повод за гордост.
Е.... верно не целия, само Ламанша, но Ламанша си е Атлантическия Океан.
Е....верно че кемпера беше на фери-то – ама ха да ви видя вие как бихте го направили.
Е ..... верно че не бяхме и баш първите – миналата година Бат Жоро беше там.... Само че за това няма оставени писмени сведения. Все едно да кажеш, че викингите са открили Америка. Има спомени на очевидци, гледали чудесните му клипове от Лондон, но друго си е ако и беше понаписал нещо.
Вярно, че от Англия имаше и прекрасни пътеписи от Asteri . Но ние на острова не ги видяхме. А въобще виждал ли ги е някой?!
Тръгна и Beduin да преплава океана..... но не с български кемпер. Пък и той се изгуби напоследък.
Всичко това разбира се е под знака на шегата и дружеската закачка - всички те, както и Вие драги читатели, сте достойни пътешественици и много научихме от тях и Вас, и много още ще има да ни учудвате. Но сега да ви разкажем как Ние стигнахме до това Наше постижение, до този Национален подвиг (циганката ми замина за Брюксел), наченат в един велик северозападен град. – Отговорът е - постепенно и по заобиколен начин. Повече няма да ви кажем – четете и цъкайте.
Тръгване от Видин на 14 юни 2017г. – 08:00 сутринта. Ето ни свежи и росни – пак сме ние, още ни има.



До Белград сме срещу течението на Дунава и забелязваме много новости по трасето. Пътя е ремонтиран, прокарани са още тунели, а за такава трансдунавска тартанова вело алея още не сме правили стачка и не набелязваме.




Хилядата километра продължават по магистралата до Загреб и първата нощувка е на одморище Jezevo с бензиностанция Ина – последното преди Загреб. Времето е променливо с кратки превалявания – добро за път.





Заобикаляме Загреб и пресичаме Словения на север през Марибор . Ако решите да не ползвате магистралата (и да спестите словенската винетка), пътя се вие през живописни провинциални селища. 

И ето ни в Грац. Нищо не знаем за този втори по големина град на Австрия и решаваме да му посветим няколко часа.
Спираме в града в подножието на зелен хълм и по стръмни пътеки през парка се изкачваме до цитаделата Shlossberg над града.




От тук се разкрива и красива панорама към Грац и река Мур.




До цитаделата може да се стигне и с асансьор през тунели в хълма и от тук:





Интерес представлява 850 - годишната история на града, консервирана в сградата "Ландхаус", която приютява и "Оръжейната палата" с над 30 000 оръжия и брони, и също катедралата и мавзолеят, палатът "Егенберг" Тук има три университета, най-голямата средновековна градска част в Европа, оживени кабарета и малки театрални сцени, изключителна гастрономия, "Бермудски триъгълник" от казина и още много други забележителности. Естествено, че не успяваме да посетим всичко, но бързаме да видим и една
друга слава на Грац - изкуствения остров сред река Мур. Една футуристична метална конструкция, приела в себе си малък ресторант и изложбена зала.



Поразходихме се из живописния градски център и тръгнахме да си търсим кемперстопа по пътя за Залцбург ( Union sportclub N 47*12”3’ E 15*19”43’). Тук ще е и втората ни нощувка - в една конна база на 23 км. западно от Грац. Трябваше да е ACSIкемперстоп за 17 €, но се оказа по-евтин – 15€ (18€ с ток). Имаше заведение, на гърба на което бяха пристроени сервизните помещения. Запознаваме се и с единствените други посетители – семейство с кемпер от Суонси – Уелс, които ни разказват и някой полезни неща за Англия. Това е предимството на къмпинга – можеш да общуваш и примерно да се информираш от най-близките съседи и така да откриеш интересни неща, познати само на местните. После заедно наблюдаваме тренировките на манежа на по чашка нашенска сливова. Винаги носим няколко половинки за такива случай, европейците много я харесват. Както и байганьовските мускалчета с розово масло в дървените капсулки. Кич – но за нас. Кой ли е чел „До Чикаго и назад”. Хората им се радват, както  се радвахме и ние на подарено парченце брюкселска дантела.







На сутринта наминаха да се сбогуваме, а за нас този трети ден е посветен на няколко китни австрийски градчета и езера по пътя към Залцбург. Пътят е извънредно живописен и минава през типично алпийски места.







Първото е Hallstatt (Халщад) – разположен на едноименното езеро в историческия район Залцкамергут ( Солените камери – най-красивата част на Австрия))– Горна Австрия. Население 1000 жители заети в туризма. Преобладава мъгливо време.
Забележителен е със солна мина Берхдесгаден, къщата на костите, музей на керамиката и др.



Преди Халщат голяма синя табела насочва към лифт до връх и гледчер Дахщайн и води до площадката „Файв фингърс”, откъдето се разкрива невидяна гледка. Точно така – невидяна гледка, зашото обезкуражени от огромната група чакащи, пропускаме тази точка. Градчето е малко и няма места за паркиране – паркинга на входа е 3€ на час, но не можем да се доредим от автобусите, стоварващи тонове туристи. И тук китайците бяха започнали да изместват японци и руснаци. Тъпканицата в подхода за лифта е голяма. А само 200-300 м. след градчето спираме за обяд на красивото езеро Hallstatter See.











Бяхме набелязали след Халщат да се отклоним малко до Бад Ишл – това беше в плана на пътуването, е.... пропуснахме и тази точка, пленени от езерото, но все пак ще я споделим тук.
Bad Icshl– разположен на река Ишл, балнеологичен курорт и бивша лятна резиденция на последния австрийски кайзер Франц Йозеф.
Известен става през 1827г. когато благодарение на лековитата солена вода и чистия алпийски въздух бездетната Софи фон Баярн ражда бъдещия кайзер Франц и впоследствие още трима сина. Наричали ги „солените принцове”
Забележителни са Пощата на Бад Ишл, централната градска църква „Свети Никола“ (камбанарията и с 6 камбани и голям часовник - върви точно, е построена през 1490 г.). Ннай-голямата атракция на града е лятната резиденция на кайзер Франц Йозеф и кайзерката Елизабет фон Баярн.
Още Вила „Кайзервила“. Свекървата Софи я подарява на младата кайзерска двойка по случай годежа им. Вилата е построена във формата на буквата Е, в чест на отначало обичаната снаха Елизабет. В последствие двете почти не можели да се понасят. Много често срещана ситуация – кайзерките не правят изключение, но не знаем защо и ние простосмъртните се правим като тях.
– „Мраморния дворец“ кацнал на върха на хълма, обвит в бръшлян и тишина. Обстановката в него е пропита от една романтична душа, копнееща за любов, ценяща красотата и великите творения на изкуството - принцеса Сиси. Била е пристрастена пътешественичка и голяма туристка – нещо ново за времето си. Обикаляла е пеш или на кон всевъзможни местенца, пътувала е из други държави (можела е да си го позволи). Това прочетохме в нета, дали си заслужава - ще разберете на място.
Следва Санкт Волфганг
Намира се на брега на езерото Волфганг Зее до Залцбург. Воден и ски курорт.











Място, като от рекламите „ Ела и си носи чехлите - демек почувствай се у дома си” !!!




Любопитна е историята за създаването на градчето. Свети Волфганг е построил първата църква на брега на езерото Волфгангзее през 976 г. Според легендата, той хвърлил брадвата си от върха на планината, за да намери подходящо място за построяване на божи храм. Светецът убедил дори дявола да му помага в строежа, като в замяна му обещал да му даде първото живо същество, което влезе там. Сатаната обаче останал разочарован, тъй като първата жива твар на брага била вълк. След канонизацията на светията, стотици поклоници се стичат на мястото на църквата, а първият хотел (който работи и до днес) е построен през 1878 г.
Зъбчата железница се катери по планината Шарфберг.
Санкт Волфганг предлага велоколепни условия за ски туризъм и спа релакс, но провокира и съзнанието на вярващи и мистици. По бреговете на езерото има разкошни променади, а езерото се оказа голямо и в него освен яхти и лодки и кораби правят редовни курсове между селищата.









Решаваме да останем край езерото и намираме наблизо и хубав къмпинг. Всъщност те са два и избираме ACSI къмпинг Birkenstrand ( С47*44’25” И13*24’11”) за 20.80 €. И не съжалихме. Навсякъде кипеше живот и в същото време беше много спокойно.























Следващият ден е посветен на Залцбург. Залцбург е градът, който като Венеция опознаваме с всяко преминаване. За сега сме запланували „Гетрайдегасе“ - най-известната търговска улица в града. Дължи своя чар на богато украсени табелки и магазини, на артистични портали, подържани фасади, на идилични аркадни дворове. Тук е първия сладкарски цех на прочутите „Моцарткугел“ – писали сме за тях, но сега идваме да ги и опитаме. Пред вратата ни посреща /макар и от пластмаса/ самият Моцарт.






Тия австрийци – търсят само повод да се намъкнат в селските си носии.







Оттук значи са започнали да се търкалят моцартовите топки по целия свят. През 1865 г.придворният сладкар се разболял в навечерието на посешението на херцога и чиракът му се сетил човека и започнал да овалва шоколадовите топченца. От тогава си предават занаята и рецептурата на фамилията от поколение на поколение и продължават да ги правят ръчно. Оригиналните топченца са обвити в сребърен станиол и декорирани със синички емблеми. Тия дни рекламират подобни по телевизията– купете си от тях и не питайте за Моцартовите. На времето си сигурно са били добри.
- Тук е и кафе „Томасели” – най-старото в Австрия.



И сегашния му вариант, но тук не търсете Mozart kugel” – има ги само в старото кафене в съседство отсреща.

Изпушихме по едно виенско кафе с пастичка Edelweiss тук.


После поразгледахме и града. Mozart Geburtshaus - родната къща на Моцарт – намира се в началото на Стария град.

Mozart Wohnhaus - къщата в която е живял Моцарт почти две трети от живота си. Известна като „Къщата на майстора на танците” – собственика и Лоренц Спеклер е преподавал танци. Комбиниран билет за двете къщи за ветерани – 15 €.






Двореца Мирабел и градините към него (сега Кметството „Mirabelplatz 4”) – построен в 1606г. от архиепископа на града фон Ратенау за любимата му Саломе. Любовта им е кратка и той е заточен до края на дните си в Хохензалцбург, за разхищение на средства. Името си получава от племенека му Маркус Ситикус и значи на италиански „чудно хубав”.




И нали сега е кметство – всички бяха решили да дойдат и да се кръщават и женят точно днес, за да ни пречат на снимките.













Черешката на тортата обаче тук беше този Форд от 1934г. в който можеш да се возиш дори в багажника.





Катедралата





Театърът



Бяхме дошли в дните на панаира или Светата седмица на града, когато всеки се забавлява както му харесва.











Река Salzah и крепостта над града Фестунг Хохензалцбург – необходим е цял ден за разглеждане и я оставихме е за следващото посещение. Стига се с влакче или пеша. Първата постройка, първата копка е направена през 1077 г. Всеки кардинал, княз, владетел от тогава до ден днешен строил по нещичко, та сега заема 30 000 м2 площ. Катакомби, работни помещения, кули, гърмящи топчета, църкви, прекрасни вътрешни дворове и какво ли не – цяло селище с дълга история и доста забележителности. Особено внимание заслужават: помещения на княз от средните векове, музеят на крепостта, залата „Светът на марионетките“, но за тях като ги видим.




Двореца Хелбрун се намира на юг от Залцбург – построен е от същия Маркус Ситикус, когато става принц и архиепископ в 1612г. Място за постоянни забавления, разположен е извън града, като лятна резиденция. Адрес: Furstenweg 37. Остава пак за следващо посещение.

Накрая тук видях и реализирана мечтата ми за кемпер – 4х4, водоплаващ!










Обидени, че моята мечта е сведена до местна туристическа атракция, решаваме да не се задържаме повече тук, ами да си потърсим по-скоро подслон.
В Марибор не спряхме, въпреки че минахме през центъра и снимката е от селце след Марибор. Няколко снимки не ми се отварят на таблета, но на лаптопа нямам проблеми.

И така в ранния следобед следваме направлението Залцбург – Мюнхен – Люксембург (Вианден) – Брюксел – Кале
Скоро магистрала 8 минава по брега на Кимзее (Chiemsee) – голямо езеро на 50-тина километра от Залцбург.



През Мюнхен минаваме транзит, но макар и през центъра, не успяваме да фиксираме особени забележителности.
Градската баня 



Това ми прилича на главната порта към Алтщад-а





През Мюнхен минава река Изаар
Свита част от мнението:

Изглежда тук това е начин да се документира кои са успели да дойдат в понеделник на работа, защото такъв кадър видяхме на още едно място.

Излизаме от Мюнхен и се установяваме за нощувка на хубав немски ТИР-паркинг с вода, тоалетни и магазини на магистрала 8 и на 30-тина километра преди Улм ( С 48*26’15.6”; И 10*12’52.7”).



Продължаваме по същата магистрала No 8 , заобикаляме Улм, Щудгард, Карлруе, Саарбрюкен – все интересни градове и в късния следобед навлизаме в Люксембург. Заобикаляме столицата и директно се отправяме към Вианден – градче на 27 км. северно на границата с Германия.Пътят е идеален и минава през няколко нови платени тунела. Тук целта ни е старинната крепост, описвана като най-красивата в държавицата. Забелязваме я още от пътя и по стръмна алея (да не ви спира знака ) се спускаме на паркинга до замъка.











Какво има интересно в замъка? Така и не разбрахме. Досвидяха ни се 7 € - бях го оценил за 5€, но не отговаряхме на възрастовата група . Пък и работното му време беше от 10:00 до 18:00, а вече беше 17:40. Измъкваме се през градчето.









Градчето Вианден е мъничко, с тесни от средновековието улички и населено с фламандски негри, сред които имаше и руси негърчета. (майтап бе, Уйли)









Имаме доста време до мръкване и навръщане се отбиваме в Люксембург. Желанието ни е да попаднем в казематите на крепостта и да разгледаме подземията, но пак се озоваваме на паркинг от който не намираме нужното. Пък и денят беше неделя, паркингите са безплатни, но и нищо не работи. Поразходихме се наоколо, но казематите не намерихме.















Правим една контролна снимка пред двореца на херцога и отиваме да си търсим нощувката в посока Белгия и Брюксел.



Нощуваме на паркинга на голям магазин Delhaise все още в Люксембург на изхода към Арлон, Белгия.
Всички знаем песента на АББА – „Ватерло”. Почти всички свързваме по някакъв начин Ватерло с Наполеон. По-малко вече знаем, че това е мястото на последната битка на Наполеон със сборната армия на Уелингтън и Блюхер, а аз чак сега, при подготовката на това пътуване узнах, че това място е на пътя ни, на 20 км. до центъра на Брюксел и около 2 км. от центъра на община Ватерло. Координатите на мястото на битката са С 50*40’45” И 4*24’25”, струва си да се посети и ето ни там.
Мястото се вижда от далеч в равното поле, от ляво на пътя и е белязано с голяма земна пирамида.



Всичко тук е свързано с Наполеон, дори механата L’éstaminet de Josephine е наречена на съпругата му.







В мемориала се влиза през панорамата. Билета е 16€ за хора и 13€ за пенсионери. Ако се присламчите към някоя група ще разберете много любопитни факти около битката.





Това е една от най-кръвопролитните битки в историята – участвали са 200 000 души от седем държави. Ранени и убити са 65 000 войника. Поради невъзможност да се погребат толкова жертви те са изгорени на девет клади, от които е останал 30 см. слой пепел и т.н. Вътре в панорамата има двуетажна диорама, пресъздаваща в образ и звук деветчасовото сражение. То слага край на 100-те дни на Наполеон след завръщането му от заточение на о. Елба до Италия южно от Пиза и до края на дните си е заточен на малкия английския остров Св. Елена в южния Атлантик срещу Ангола.





Лъвския хълм е висок 43 м. и е увенчан с железен лъв, висок и дълъг 4,5 м. От върха му се вижда цялото бойно поле.





А мястото е известно даже в далечен Тибет.

А сега все още е 14 , 30 РМ и се забързваме към Брюксел – имаме там да си доглеждаме Атомино. Предишния път като се връщахме от Амстердам, в Брюксел бяхме само един следобед и ни остана доста за доразглеждане. Сега на GPS-а са заложени координатите на Атомиум и скоро паркираме под него.



И то най-вече защото зоната беше добре охранявана.





И докато си правим поредното селфи, съзираме отсреща, през пътя, съвсем в близост парка Mini Europa. Бяхме го набелезали, но не предполагахме, че е толкова наблизо. Времето напредва и тичам да проверя работното време – оставаше час до спиране на влизанията. Естествено сменихме приоритетите и ето ни първо в парка.
Следващите кадри са за тези, които не са виждали белгийската Мини Европа и Атомино и за тези, които са ги позабравили, но имат приятни спомени от там.
Мини Европа (Mini-Europe)
Парка е побрал над 350 миниатюрни фигури на популярни сгради и забележителности в Европа, всичките в мащаб 1:25. Входа е 21.80 евро на човек – комбиниран билет Мини Европа+Атомино. Работно време: 9:30 - 20:00 часа (юли и август), 9:30 - 18:00 часа (средата на март ,юни и октомври и началото на януари), от средата на януари до средата на март паркът Мини Европа е затворен.
Началото не е многообещаващо, но и самия парк не е много голям. Нямаме за цел да го покажем подробно – ще си изгуби чара като го видите и ще постнем само няколко фотоса. Пред всеки експонат има пулт с името на държавата откъдето е, и от който се пуска националния химн на съответната държава.



Брюкселския Гран Плас е показан със цветния килим 

Лондонския Биг Бен и Уестминстерския дворец



Пиза и площада на чудесата.



Нашият Рилски манастир





Последен поглед към парка и отиваме да го видим от Атомино





Атомино – всъщност Атомиум (Atomium), е паметник, построен за световното изложение Експо’58 (1958г.) Той е проект на инженера Андре Ватеркейн и е висок 102 м. Формата на зданието представлява атом от желязото. Металните сфери имат диаметър по 18 м и са свързани с тръби и в тях са разположени изложбени зали, наблюдателни площадки и малки заведения.







И Европа от сателит







Помотахме се в Атомино докато ни писна и тръгнахме да търсим подслон. Кемперстопа на ACSI в Брюксел се оказа само с четири места, които бяха трайно окупирани и поехме в посока Дюнкерк и Кале по магистрала А16 ( шосе Е40).
Както бяхме разучили в нета - има три маршрута за пресичане на английския канал. Това са Дюнкерк – Дувър (пътува 2 часа, цените са от 54€), Кале – Дувър ( 90 минути, цените са от 34€) и Диеп – Нюхейвън ( 4 часа, цените са от 74€). Цените са ориентировъчни от 2016 г. изчислени на база 4 човека + един автомобил. Няма ограничения за багажа. С ферибота има възможност да превозите и домашния си любимец.
За да достигнете пристанище Дюнкерк, използвайте следния адрес: DFDS, Terminal Car ferry, Route du petit Denna, Port 5625, 59279 Loon plage и координати GPS координати:С 51*00’30,6”; И 002*7’7,0”
Може да си закупите билет за ферибота предварително или на място. Имайте предвид, че на момента цената му ще бъде по-висока. При закупен предварително билет ви дават правото да пътувате до два часа по-рано или по-късно от времето, за което е направена резервацията, без да доплащате допълнително.

Цената на билета за плаването зависи най-вече от натовареността на трафика. Около полунощ обикновено са по-евтини и остават по-ниски през нощта, преди разсъмване.
Във ферибота също има и безмитни магазини, пазарува се в евро или лири.
Цените на предварително запазени еднопосочни билети от Франция до Дувър, запазени седмица преди пътуването с фиксиран час на тръгване започват от 60 € и могат да достигнат 180€, в зависимост от времето на тръгване. Цените без фиксиран начален час започват от 90€.
Първите ни планове бяха да вземем ферибота от Дюнкерк, който ни беше по-близо, но имахме време до мръкване и заложихме на по-популярния – този от Кале. Тунела под Ламанша (пътува се 35 мин. на влакова платформа със 160 км./ч.) априорно бяхме зачеркнали, като нездравословен, значително по-скъп и без поглед към белите скали на Дувъра. Пък и чухме, че в Евротунела забранявали газови бутилки. Искахме да преживеем пълноценно пристигането на Албиона.
Пристигаме в Кале на смрачаване и се ориентираме за пристанището по табелите и кулата на фара.. ( С 50*57’59.3”; И 1*51’44,1”).





Водени и от GPS-а, пристигаме на платен паркинг с гратисен първи час. В пристанището срещу входа има два билетни офиса – лявият е на френската “P & O Ferries” , а десният – английски на датската ” DFDS Seawais” (това обаче го разбираме в последствие). Пристигащите се насочваха масово към левия. На гишето е приветливо младо момиче и залагаме на него. Търсим най-евтиния вариант за преминаване на двама възрастни с кемпер до Дувър и след кратка справка, девойчето ни предлага в 7.40 сутринта за 78€. Извиняваме се и искаме да попитаме и в съседния офис, като мислим че е на друга фирма. Да, на друга фирма е, но английска и сериозен мъж на средна възраст ни обявява твърда цена от 148€ - независимо от времето – изглежда не му се рови из разписанието. Линията се обслужва от френска и английска страна. Естествено – връщаме се на първото гише, извиняваме се за отклонението и купуваме билетите за 78 €. на френската фирма P&O.

Решили сме въпроса с превоза и бързаме да опразним платения паркинг. Той продължава в огромен неплатен паркинг, на който скоро намираме място до още един кемпер. Намираме и един бус с наши цигани, които горе-долу ни обясняват реда при преминаване.
Вечеря при условията на кемперстоп и навиваме всички звънящи, свирещи и писукащи будилници за 5,00 morning. Правя и една пешеходна разходка да открия входа за терминала, а светещата табела на КПП-то за ферибота „P&O” е точно до нас през оградата.
В пет сутринта сме на крак – ферито е в 07 и 40’. В шест сме готови и бавно и тържествено минаваме портала, Пред нас са двадесетина разчертани коридора и избираме този на който забелязваме патрул от трима войника и горе-долу срещу табелата на „P&O”. Приближаваме младите момчета от патрула и те ни правят знаци да се връщаме – не сме за тук. Е да, ама момчетата говорят само на френски. Връщаме се при портала и търсим някакъв друг път. Даже излизаме от терминала и го обикаляме като руски спътник. Нищо подобно на път към ферибот. Връщаме се пак при патрула, а те ни сочат съседния коридор!!! Е.... можеха и преди да го направят, ама с кого ли да се забавляват толкова рано. Връщаме се пак до входа и този път „вдяваме” верния коридор. Сами сме при граничната проверка – дават ни един лист с трицифрен номер и ни пускат. Добре че циганите ни бяха пообяснили – това е номера на пристана на нашия ферибот и трябва да следим номерацийте над пътя . Докато стигнем до там, трябваше неколкократно да сменяме направлението. Все пак пристигаме час преди времето зад огромен ферибот, човека от персонала ни проверява и дава знаци да се товарим – пусна ни за ферито в 6 й 45 мин. - час по-рано.
Събираме малко багаж и фотоапаратите в една раничка, заключваме Ферди сам сред динозаврите на товарната палуба и се възнасяме шест етажа нагоре в просторен салон.





До като изпием по едно моряшко кафе на самообслужване и през прозорците блеснаха Белите скали на Дувърра, но прозорците са мокри и не стават снимки.
Пресичането е само 90 минути. Изкарваме Ферди и след контролата, паркираме на крайбрежната алея до пристанището. Искаме да се освестим, закусим и почустваме англичани. Пък и да разберем пътя за връщане. Времето е разкошно - Старата Госпожа бе решила да ни посрещне в най-хубавата си рокля.










Гледката запленява със спокойствието си. На паркинга до алеята има още няколко кемпера – нощували са тук. Говорим със семейство норвежци, съветват ни да си купим веднага билети за връщане (те са с двупосочни), но ние не знаем все още кога ще се връщаме, как ще ни понесе Англия. Те пък не знаят къде се продават билетите. Не знае и човека с двете кученца.
Добре, че поне навигацията е компетентна в английския трафик. Палим и потегляме към Лондон – по-точно къмпинга в Линдфилд.





Пътят от Дувър за Лондон е ту магистрала, ту двупосочен. И докато разучавате табелата със скоростните ограничения (те са в мили пеъ ауъ) ще ви подготвя за английското ляво движение.
Знаейки какво ни очаква и че това ще е основното предизвикателство на острова, предварително взех десетина урока от Utube от поредицата “Driving in England” и още подобни – ще знаете че помагат.
И така – основното правило и задължение на водача е да се придържа в лявата част на пътното платно. ВСИЧКО ОСТАНАЛО Е ЗАДЪЛЖЕНИЕ НА СЪПРУГАТА ВИ.
- при изпреварване тя гледа за насрещни МПС и има ли място да се вмъкнем пак.
- при влизане в кръгово движени, от нейната страна идват колите и ако не уведоми своевременно водача, тя ще поеме удара.
- тя следи навигацията, защото водача е зает с по-важни неща.
-при навлизане в кръстовище, тя трябва да спира колите от дясно докато се включите.
-тя трябва да ви ръчка постоянно да карате в ляво и само в ляво и да не спорите за това с местните.
- своевременно трябва да избира място за паркиране, съобразно личните си предпочитания, а не да ви принуждава да карате на заден цяла пряка в условията на ляв трафик.
Останалото ще го научите на място. Въпреки че Англия е високоразвита държава и преобладава еднопосочното движение, изведнаж ще навлезете в толкова тесни провинциални пътища, по които и двама колоездачи трудно се разминават и то само ако носят велосипедите си на ляво рамо.
Само ще добавим, че щом ние се справихме почти без грешка – ще го можете и вие.

Напускайки магистралата, попадаме в много идиличен район.

И така – учейки се на английски обноски в шофирането, пристигаме в къмпинг Long Acres на малкото градче Lindfield на 30-тина километра от Лондон , най-близкият до центъра ACSI-къмпинг ( N 51*10’0.6” ; W 0*2’33.3”)



Къмпинга се вписваше в околната среда и имаше поддържани сервизи. Някой кемпери изглеждаха закотвени поне от две седмици.
До тук бяхме пътували "без пари" , върнахме се до банкомата на местния търговски център и изтеглихме първите 100 паунда.



Собственика на къмпинга се оказа симпатичен, общителен мъж около 40-те и след кратък пазарлък платихме за две нощувки 33 паунда (еквивалент на 2 x19 € ) В банята се ползват като жетони монети от 50 пенса за 12 мин. топла вода.



И веднага се почувствахме като у дома си!



Като починем и се приведем в ред ще продължим 
 Поразговорихме се с „хазайна” за комуникациите от къмпинга и разбрахме, че в градчето има ж.п. спирка. Не искахме да злоупотребяваме с готоприемството на лондончани и решихме да „наемеме влак” или до площад Виктория или до Лондон Бридж – двете дестинации по тази линия, които максимално ни доближаваха до целта. Като се поокопитихме, палнах Ферди и тръгнахме на пазар и разузнаване в градчето. Първа спирка - познатия вече търговски център. При подхождането за паркиране, едно тъмно БМВ спря и ме изчака докато паркирам и първата ми мисъл бе , че е водача се е стегнал от левия ми волан и т.н. БМВ-то също паркира до мен и също се оказа с ляв волан и естествено при тия условия от него слезе младо българско семейство. Поразговорихме се и ни посъветваха да слезем на Лондон Бридж – там имало интересни места. В магазините обаче бяхме сериозно изненадани от цените – оказаха се поне с 50% по-високи от европейските. Хляба е 1-1,65 паунда, домати 400 гр. 1-1,5 паунда една обикновенна четка за коса – 5 паунда. Горивата са съответно ; дизел и бензин – 1,36 паунда за литър х 2,22=3,02 лв/л , Но имаше и по-ниски цени - най-ниски цени на периферийна ензиностанция е почти като при нас. Надявахме се да е по-евтино – в Гибралтар миналата година беше по 66 пенса литъра.


Минахме и да видим къде е гарата – оказа се на 3,1 мили х 1.6о935 м. = 5 км. от къмпинга. Имаше и голям паркинг, но на входа му имаше ограничаваща греда на 2,20 м. Както и да е паркирахме безпроблемно на съседна улица. На улицата пред гарата Station str. не може да се паркира – има двойна жълта линия по банкетите.
На гарата касиерката даде цена до Лондон бридж 15 паунда двупосочен – излиза 35 лева за 35 км. или за двамата – 70 лв. Ето тук вече не е като у нас, пък даже не е и като в Италия. От Видин до София стигаме за 12 лв. 

      Прибираме се в къмпинга и правим маршрута за утрешния ден. Гара Виктория е на гърба на Уестминстерския дворец – точно в центъра, но не е на Темза. . Спирката на Лондон бридж ясно че е на Темза, значи можем да видим небостъргача Shed, Таура, Тауър бридж, да се разходим покрай Темза в посока Биг Бен и Уестминстерското абатство, евентуално да потърсим Open bus, пък докъдето стигнем. За Лондон бяхме предвидили само един ден. Програмата ни беше да идем и до Кембридж и Оксфорд и утре попътно може да дойдем да видим смяната на караула пред Бъкингамския дворец и да разгледаме тази част на Лондон.
Сутринта преди осем сме на гарата. Билетите обаче са вече 47 паунда двупосочни за двама. Посочената вчера цена е за след 9;00 ч. Преференциална за разтоварване на трафика. Сега, когато всички отиват на работа билетите са по-скъпи. Секунди колебание и плащаме – иначе закъсняваме много с графика, особено ако икаме да ползваме опънбаса.
Спирките до Лондон бридж бяха над десет – не ги броехме защото тя беше крайна. Влака наистина беше пълен с пътуващи за работа хора. Които седяха, бяха отворили вече лаптопите, а стоящите масово бяха със слушалки в ушите и ровичкаха gsm-ите си. Пътувахме към лондонското сити – световния бизнес и банков център и работния ден започваше още във влака.
Слизаме на стейшъна и той се оказва току под самия Shard – най-новия и най-висок небостъргач в Лондон, а и в европейския съюз. Тъкмо ще можем да се ориентираме за гарата от всяка точка на града.
The Shard ( Стъкления къс) е висок 309.6 м. Изграден е от 11 хиляди плоскости от т.н. “бяло стъкло”, които засилват отражението на небето върху корпуса му. Ръбестите стени на сградата, заради които е наречен така, могат да се движат. Небостъргачът има 87 етажа, 72 от които са обитаеми и 44 асансьора. Изграждането му струва 450 милиона паунда. Идеята за нестандартната му форма е на световноизвестния архитект Renzo Piano, който чрез проекта си обединява в едно формите на близките ж.п. линии на London Bridge Station, лондонските кули в картините на венецианския художник Canaletto и мачтите на корабите, с които Лондон става известен.В небостъргача има апартаменти, офиси, магазини, хотел, ресторанти и зимни градини. Aqua Shard – ресторант и бар на 31-я етаж, предоставя възможност да видите града отвисоко. Цените са приемливи за лондонските стандарти, а за да погледнете Лондон от горе не е задължително да сте клиент на ресторанта. Друго романтично място е The View from the Shard, две платформи на 69 и 72 етажи с 360-градусови гледки на които има и интерактивни 3Д бинокли. Амбицията изглежда е била това да е лондонската Айфелова кула.


Като цяло обаче проекта за сега търпи загуби, защото повечето от офисите и апартаментите са все още празни, поради високите наеми и отдалечеността от финансовия център.


Смело се запътваме към входа, но на рецепцията ни обясняват, че аксеса до платформите за наблюдение е с предварително записване от месеци. Имало извънредни куверти за деня, но още са блокирани. Цените им започват от 35 паунда. Сори – точката отпада. С предварителните резервации ще се сблъскваме постоянно.
Тръгваме към реката и след стотина метра попадаме на кръстовище отрупано с цветя, букети и венци.


     На 03 юни вечерта (само преди по-малко от три седмици), трима нападатели тук се врязали с микробус в минувачи по Лондон бридж, а после се насочили към района на пазара Бъроу маркет и започнали да ръгат с ножове минувачи. В резултат на това нападение са загинали 6 души, а 48 човека били ранени. Тримата нападатели били убити на място.
Ето ги и лондонските ротели – няма грешка, тук сме вече. 

Стигаме до брега на Темза, не преминаваме по моста, а оставаме на южния бряг и тръгваме по течението, по крайбрежната улица към Тауър бридж.. Навсякъде е облицовано със цветен мрамор и тичат в спортни трика млади банкови юпита и така щяхме да ги срещаме през целия ден. Денят беше рядко слънчев, но по решителния им устрем, личеше че го правят при всякъкви метеоусловия.



Тук се разхожда кралицата . Вижда се и Лондон бридж.



Селфи на фона на Лондон бридж. Еееех Англия, Англия.....



Тайно снимаме кралските военоморски сили.





Галерията Haye’s – Тук пенсионера може да намери всичко





Телефонните кабини вече са само архитектурен аксесоар, но ги има.
Тук някъде имаше и безплатна тоалетна.



Пристанът Лондон бридж. От тук можехме да вземем изгодно корабче, но просто в захласа забравихме.







Вече наближаваме и Тауър бридж и то в момент, когато е вдигнат заради старa яхта.



Дворецът Tower of London сниман от южния бряг.





Таксите са само за разглеждане на кулите с гид.





Какво ли не може да види туриста на Тауър Бридж!!!







Съдейки по гледката от моста, Лондон предлага и модерна архитектура.





  Модерната сграда на Кметството

Ей го и нашия ориентир - The Shard





Минаваме  Тауър бридж и вниманието ни привлича крепостa  точно  срещу моста.





Срещу Тауър Бридж е стария кралски замък The Cradle Tower. Продължаваме по променада , но ни спират бобита и някакви артисти в ливрей (после научихме че са служители в музея и потомствени пазители на кралските съкровища), и разбираме, че натаък не може. Минаващите масово се снимаха с тях. Говорят бързо и с диалект и не можем да ги разберем, но щяло да има нещо.







Връщаме се обратно и обикаляме крепостта от дясно.





The Cradle Tower – вход 24,80 паунда./ деца 11,50 п.
Тауър или Кулата на Лондон или Кралският дворец и крепост на Нейно величество е историческа крепост в централен Лондон на северния бряг на река Темза. Заема площ от 12 акра (120 декара).
Разположена е в лондонския район Тауър Хамлетс и е отделена от източния край на Лондонското сити от открито пространство, известно като Тауър Хил. Там е бил римският град Лондиниум, основан в 43 г. н.е., останки от фортификацията му са запазени при замъка. Крепостта е най-старата сграда, използвана от британското правителство.
Тауър често се идентифицира с Бялата кула, първоначалната груба квадратна крепост, построена от Уилям Завоевателя през 1078 г. Бялата кула е висока 27 m и е построена както за защита на норманите от местното население, така и за отбрана на Лондон от външни нашественици. Стените в основата са 4.5 m широки, а в горните части 3.3 m. През 90-те години на 12 век крал Ричард Лъвското сърце построява оградна стена около крепостта и е изкопан ров, напълнен с вода от Темза. През 40-те години на 13 век Хенри III избелва външните стени на крепостта, което дава името ѝ. Целият Тауър е комплекс от няколко сгради, разположени в два концентрични кръга от отбранителни стени и ров.
Първостепенната функция на Тауър е като крепост, кралски дворец и затвор (особено за затворници от висш ранг, включително от кралското семейство като принцовете в Тауър и бъдещата кралица Елизабет I. Тауър също е служел като място за екзекуции и мъчения, оръжейна, хазна, зоологическа градина, Кралският монетен двор, офис за обществени архиви, обсерватория, а след 1303 г. е домът на Коронните скъпоценности на Обединеното кралство.
Носи се легенда че Тауърът с е преследва от призрака на Ан Болейн, който обитава параклиса "Свети Петър и Винкула"
The Tower of London се стопанисва от Historikal Roial Palaces ( Кралска историческа палата) - частна, независима благотворителна общност.



Зад двореца се събираше голяма тълпа, нямахме идея какво ще има.



Насядахме, кой където намери и зачакахме нещото да се случи.
И както спокойно чакахме и повечето спокойно си разговаряха изведнъж се разнесоха тежки гърмежи. Вдигна се пушек. Първата ми мисъл беше, че вероятно наблизо правят атентат, но хората бяха видимо спокойни, само наставаха да гледат по-добре. Това успях да снимам над главите на зяпачите.





От по-близо нещата се изясниха – бяха топовни салюти от три гаубици и продължиха доста време, прекъсвани от военни команди. Така и не разбрахме, кой им каза че сме дошли







Спектакъла след салютите беше още по-впечатляващ.








Тези салюти не бяха предвидени и бяхме приятно изненадани. Даже в края на този клип  жена ми мисли, че зърнахме и  някой от кралското семейство - например Н.В. лейди Кейт Мидълтън, поне защото кавалера и  приличаше на принц Уйлям.Не може тези салюти да са били само в наша чест. :)

      Оставих Надя да отпочине малко на сянка и тръгнах да видя къде отиде яхтата, която мина под моста. Беше с екипаж от двама ветерани.



 

Това не са бедни рибари – не за всекиго вдигат Тауър Бридж и спират движението.



Лодката тъкмо се намъкваше в тесен канал.









Двумачтовия йол влезе в St Katharine Doks Marina – кокетно яхтено пристанище в центъра на Лондон.




Наборите сега ще пият по един ямайски ром в автентичния „The Dickens Inn”


В марината влезе и една канална баржа на електродвигатели. Не се разбра кой е шкипера – може би мацето със секси роклята!?


Надя все още предпочиташе пасивно да попива лондонската атмосфера, и тръгнах на запад по северния бряг на Темза. Наблизо беше музея на затворите Clink.




The Clinc е популярно название на всички затвори . През 1129 г. Хенри от Блоа, брат на крал Стефан (и внук на Уилям завоевателя) е бил ръкоположен за епископ на Уинчестър и става втори по власт след самия крал. Неговата резиденция е с изглед към Темза и тогава се намирала в пределите на двореца Уинчестър ( от която днес е видим Розовият прозорец на Голямата зала), и е завършена през 1144 г. Съдържа два затвора към двореца: един за мъже и един за жени. По този начин тази част на крайбрежието става обект на законите на "Свободата (или юрисдикцията) на епископа на Уинчестър" (по-късно известхи като "Свободата на Clinc)
Името "Clink" изглежда е било прикрепено към затвора през 14 век. Едно от най-разпространените обяснения е с това на звука на ковашкия чук, който занитва прангите около китките или глезените на затворниците. Друго обяснение е с фламандската дума "klink", която означава "капаче" (може би по отношение на ключалката на вратата). Каквато и да е етимологията, затворът впоследствие завещава това име на всички останали затвори, което води до израза "да бъде хвърлен в The Clink".


Срещу музея е ресторанта и хотел „ Old Thameside in” – “ В старата тъмница”


А до нея е изкаран на сух док един платноход.


Продължавам по крайбрежната на Сити-то и неволно наблюдавам обедната почивка на „белите якички”. Младшите служители се хранят на чист въздух на открито.








По-старшите са яли в пицарията и сега могат и да поогледат мацките. Всички са в задължителните бели ризи – типичните „бели якички”.



 
 

В памет на младеж, загинал докато помага на атакувана жена.




Неусетно съм стигнал до Катедралата St Paul – от тук може да се вземе Oupen bus





Моста “Millenium brige”




Железопътния Blackfrier Railwai Brige


       Времето беше започнало да става необичайно горещо – разбрахме после че за деня максималните тук са стигали до неестествените 40*С. Изоставената ми някъде в Лондон съпруга също звънна и се поинтересува да ме чака ли още, защото яхтсмените вече и предлагали вечеря и не ми остана друго, освен по Blackfrier Brigе да поема обратно към гарата


Моста „Ватерлоо” - някъде зад него е Уестминстерското абатство, а срещу него - Окото на Лондон - гигантското виенско колело.

    Лондон е натоварващ град. Навсякъде има забележителни места, както исторически, така и модерни, както познати, така и напълно неизвестни и разбрахме че и месец няма да ни стигне да добием представа от най-важните му забележителности. Все пак бяхме доволни от видяното, от „аурата” на града и сред кратко замотаване, щастливи се натоварихме във влака.



     Явно при възможност ще се идва пак, но този път вероятно с организирана екскурзия. Иначе за нас ходенето пеша е вече доста натоварващо, особено за жена ми. Трябваше да направим обратния маршрут - да слезем на Виктория стейшън, и от там да се върнем през Лондон бридж стейшън. Така щяхме да видим и смяната на караула на Бъкингамския дворец.
Вечерта правим разбор и установяваме, че Англия е висока летва за нашите пенсии и решавема да съкратим маршрута, да се върнем на континента и да посветим обратния път на крайбрежието на Бретан, красивите замъци по Лоара и т.н.

    Хазяина ни споменава и ни дава диплянка за някакво имение наблизо, свързано с Ан Болейн – една от обезглавените съпруги на Хенри VIII-ми.
Тръгваме на сутринта на юг, към курортното южно крайбрежие и Брайтън и Ийстбърн, а от там към Дувър, но се отклоняваме малко на изток до Хевер - имението, в което е живяла Ан Болейн. 

  Това са преобладаващите английски пътища- обикновено немного натоварени с преобладаващо ограничение от 40 мили/ 60 км./час. и не-много интензивно движение. Винетки не се искат и няма платени магистрали.



Минава се през типичната английска провинция на Източен Съсекс и Кент.

Страноприемница “Kentish Horst” 

 

Обикновенно селищата започват едноетажно....   Тази къщичка в Hartfield я имам за представителна извадка – с магазинче за подаръци, сладкиши и книжки. И „Егълчето на Мечо Пух” на първия етаж – в което можеш да пиеш и чай, и ниски, топли стай на втория етаж, отоплявани с камини. Новото строителство следва стила на старото Duddleswill Внезапно виждаме страноприемница с портрета на Хенри VIII-ми и разбираме че сме вече в Хевер.     Ето го и имението, в което Ан Болейн е прекарала ранното си детство.   В съседство имаше малка старинна църква с гробище.   "Служебния вход" на имението.   Беше рано, приемаха след 11 а.m. и опитах да заобиколя оградата и да направя няколко снимки гратис.        И това беше май всичко което видях от имението на Ан Болейн. Жена ми ме извика - трябвало да освободим мястото на паркинга пред имението за пристигащите автобуси и ние продължихме към южното крайбрежие и Брайтън.   След тая хубава къща следва нещо като временно селище   Временни селища пред градчето Луис (Lewеs) Пред нас най-после  е Брайтън.  Брайтън е неголям град - 156 000 жители, но като морски курорт на южното крайбрежие, събира 8 млн. туристи ежегодно. Характерни за Брайтън сгради. Кралският павилион е псевдоориенталски дворец на насладите, изграден в края на 18 в. от тогавашния принц -регент, по-късно крал Джордж IV. Причудливите минарета и куполите в индийски стил са допълнени от интериор в китайски стил. Той безспорно е един от най-натруфените дворци в цяла Европа. Виктория и Алберт са чести посетители, но кралицата не е очарована от атмосферата на крайморския град и в крайна сметка престава да го посещава Сега в центъра на Брайтън, пред катедралата имаше протест. На фасадата на катедралата, която към момента беше в ремонт, висеше огромно платно с името и образа на организатора. Понечих да го снимам, но ръкомахайки към мен се затича брадат мъж, накара ме да го изтрия и ми забрани снимането. После две минаващи жени, които видяха случката ми казаха, че съм извадил късмет - могъл е да счупи фотоапарата. Бяха възмутени от платното на фасадата на катедралата – да не е Христос. Този импровизиран плакат обяснява темата на протеста Центъра на Брайтън съвсем не е внушителен Хотел “Roial Albion” Пристанището на Брайтън. Времето се смрачи, заплющя дъжд, подсилван от вятъра и не можахме да се разходим по рпайбрежната улица. Напускаме Брайтън без да сме видели курортните му ценности. Дъждът ни прогони. Крайбрежието на Източен Съсекс е леко хълмисто, обрасло с жилави треви, имъгливо и навъсен,. Истинско променливо британско време – ту вали, ту грее приветливо слънчице, но свири морски вятър. Малко след Брайтънската Марина, на пътя за Ийстбърн е саториума „Blind veterans UK” Тук крайбрежието е равно и скучно и любопитството ни се изостря, когато зърнахме самотна вятърна мелница на хоризонта. Търсейки път към вятърницата заобикаляме санаториума и отзад се натъкваме на млада жена, разхождаща две кози с памперси ?! Защо с памперси – ами така. Питаме я за път до вятърната мелница, но и тя не знае – отскоро е тук и даже сега я е забелязала. Явно не е от тук пътя и се връщаме на главното шосе, а жената с видимо неудобство си прибира козите. Крайбрежието на Источен Съсекс Минаваме Newhaven и Seaford които са се слели– все красиви крайбрежни градчета. Сийфорд – виждат се вече белите скали при Дувъра. Страноприемницата Smugglers Rest (Почивката на контрабандиста) говори картинно за стар поминък на региона. В началото пак къщите са едноетажни.   Запазен образец от архитектурния фолклор. Наблизо е “Sevent sisters country parc” . „Седемте сестри” е серия от тебеширени ( гипсови) скали по крайбрежието на Ламанша около Дувър между Сийфорд и Ийстбърн. Стойте далеч от ръбовете, защото гипсът е нестабилен и се свлича! Парка е ферма с добитък, овце и машини и при посещение трябва да се внимава с кучетата, ако имате такова и да се водят на каишка . Меандрите на Cucmere river при Exeat Навлизаме в Ийстбърн (Eastbourne) – друг курортен град. Но крайбрежието на Ийстбърн - крайбрежието е божествено. Това очаквахме да виждим отдавна.
Малък обзор на града - хотел „Кавендиш” Пристанщето Qeens hotel – вероятно хотела в който отсяда кралицата След града има и център зазабавления “Осртовът на съкровищата” (Treasure Island)    Следващите крайбрежни градчета са Bexhil и Hastings – също големи курорти. И последен преди Дувър е Фолкстон (Folkestone). Градчетата странно си приличат, сякаш са се надпреварвали в разкрасяването си използвайти едни и същи архитекти. Пътят покрай морето е защитен с дига и изглежда под нивото му. Никъде не видяхме плажуващи, още по-малко къпещи се. Веднага след Хеистингс, южно от Дувър има и голям къмпинг “Ray Bay” - но тук не се къмпингува. Само продават мобилни къщи/фургони. Курортните селища продължават почти до Дувър Тук навигацията малко ни изненада От ханчето „Котката и гърнето с яйчен крем” до Дувър са 10-тина км. Завършваме обиколката там дето я започнахме. Само че пътя по който влизаме в пристанищния терминал се оказва еднопосочен и до като се усетим – ето ни пред кабинката на КПП-то. - Ама ние нямаме билети! - Спокойнооо.... вие сте на правилното място. 130 паунда. Няма как да се върнем вече. Плащаме и се товарим на ферибота Щом жената е доволна, значи всичко е наред. Ако трябва да обобщим впечатленията си от Англия, то мислим че един от факторите, как ще я възприем ние южняците са метеорологичните условия по време на визитата. Ако времето е хубаво и всичко наоколо е светло, цветно и отворено - и хората са по-приветливи и определено Англия ще ви хареса. И обратното.... Хората – започнахме да чувстваме по-осезателна резервираност в отношенията към нас , „новите европейци” . Очакват че сме поредните гастарбайтери и трудно се убеждават че сме само туристи. Езикът – предполагат, че целият свят трябва да го знае перфектно и не си губят времето в дълги обяснения. За цените вече писахме. Като заключение, можем да кажем че на нас Англия определено ни хареса и вероятно пак ще дойдем „да си я доразгледаме”, но по всяка вероятност вече без Ферди - изморително ни е дългото пътуване до там и недоспиването „на диво”. На ферибота сме се качили около седем вечерта, английско време и акостираме сравнително късно (около 21,30 централно европейско на 22юни 2017г.) в Кале. Гласим се за нощувка пак на същия безплатен пристанищен паркинг на фериботния терминал. Времето е хладно и дъждовно и наблюдаваме група голи до кръста мадежи, които правеха „кръвопреливане” от туби подредени до колата им. Значи и на тях не им изнася разликата в цените на горивата, но вероятно не искаха и да измокрят дрехите си. Нощта минава спокойно за условията, но на сутринта пред сградата на пристанището сноват репортери и полицай ни направляват за излизане от зоната. Изглежда значими личности ще използват ферибота. Тръгваме в ранната свежа утрин по маршрута Етрета - Мон Сен Мишел – Нант, от където смятахме да почнем замъците по Лоара. „Без магистрали” навигацията ни повежда по провинциални пътища през Хардинген, Самер, Нувион и Ле Трепор по атлантическото крайбрежие. Излизаме от Кале. Панорамата на Фландрия и Нормандия е коренно различна от вчерашния Кент. Набелезаните места по маршрута ни са малко или много известни от предни пътеписи, затова ще се стремим да покажем неща, които са сравнително нови или непосочени.  Самер Това „ауберге” в Диеп вероятно е на френския път на пилигримите, но си е и обикновен хан. Интересна къща в Невил (Neville) Няма по-красиви и по-поддържани пътища от френските. Транзит през центъра на Fekamp – очарователен нормандски пристанищен град със стар градски център. Известен е със двореца на Александър льо Гран – Palais Benedictin, където в мазето на замъка е и дестилерната на известния ликьор „Бенедиктин” – царя на ликьорите със 27 билки, известен още от 1510-та година. Интересна къща във Фекам и пристанището. Някъде около центъра на Фекам се откроява Замъка Benediktine Оргиналния ликьор се произвежда от монасите бенедиктинци до края на XVIII век, когато производството спира по време на Френската революция. През 1863 г. Александър льо Гран, далечен роднина на благородниците от Фекамп в Нормандия, успял да открие тайната рецепта, ровейки се в стари ръкописи и книги. Благородникът решил да пресъздаде мистериозния ликьор и с голямо желание и упоритост постигнал целта. Той обаче модернизирал старата рецепта и нарекъл напитката бенедиктин по името на католическия орден, към който принадлежал нейният първооткривател. През 1882 г. Александър льо Гран построил уникален дворец във Фекамп , където и досега се произвежда финият бенедиктин. Замъкът в стил рококо се посещава от около 100 000 души годишно. В Етрета (Etretat) пристигаме около пет следобед и веднага намираме общинския къмпинг, който е съвсем по пътя. Регистрираме се за 13.50 €, без ток (+5€) и тръгваме на разходка към центъра край красиви модерни къщи с много цветя. Градчето очарова още от първите крачки. Градчето, както пише в нета е малко – само 1640 жители. По произхода на името още се спори, но наклонява мнението, че има скандинавски корен – превежда се като Края на пътя, Отвесна скала, Фермата на залязващото слънце, Селище на изток, Иглата (strand – estrant- etretat) – все романтични имена. Отстои на 200 км. от Париж. Някога тук е имало развъдник на стриди за Мария-Антоанета, но през XIX-ти век малкото рибарско селище става най-аристократичния курорт. Замъка Егю в края на града се е считал за най-изисканото място сред европейската аристокрация за прекарване на „сезона”. Впоследствие градчето става културен център и истински е прославено от художниците Густав Курбе, Коро, Еужени Боден, Йожен Делакроа, Едуард Мане и Клод Моне. Композитора Жак Офенбах построява тук вилата си „Орфей”. Писателите Дюма, Юго, Кар и Мопасан са живели тук за дълго. На път за прочутия плаж на Алабастровия бряг ( Cote d’Alabate) е къщата музей на Морис Льоблан – автора на кримките с крадеца-джентълмен Арсен Льопен. Добре познат е на нашето поколение, сега се е изгубил някъде в нета. Тук се развива и действието на романа „Мегре и старата дама” на Жорж Сименон. Сниман е филма „Луси” на Клод Бесон. Центъра на градчето е извънредно живописен, със запленяваща старинна архитектура. Крайбрежието е продължение на “тебеширените „ скали, оформящи Ламанша. Плажът Le Perrey със скалната арка La Falaise d’Aval и до нея 70-метровата каменна игла ( L’Aiguille) са изваяни от вълните . Зад нея, от тук не се вижда, е най-голямата скална арка La Manneporte. Сега е времето на прилива и не могат да се обиколят за впечатляващи снимки, но има доста публикувани във форума, а в нета са безброй. На изток е скалната арка La Falaise d’Amont. Скалните арки , митничарската пътека и параклисът Notre -dame de la Garde, са емблематични за Етрета. Горе зад църквата има паметник на двама френски летци, които през 1927 г. тук са видяни за последно в опита им да прелетят от Париж до Ню Йорк. Някога е имало поверие, че в буря морякът оцелява, само ако проповедник е отправил молитва и за това параклисът е изграден на самият бряг. Връщаме се през центъра. Много дружелюбен град – веднага се намират любопитни приятели. Нощуваме в къмпинга и на сутринта поемаме към Мон Сен Мишел.   Денят е 24 юни –само десетия ден от пътуването, а вече преливаме от впечатления. Набелязаните интересни места още не са преполовени. Минаваме по моста Нормандия над Сена – дълъг два километра и половина. Преминаването на моста е платено – за категория 2 – 6,30€ : категория 3 – 6,80€ И още едно плащане .... за департамент Калвадос.
Град Pont Eveque Troarn – все идилични провинциални градчета, със своя неповторима идентичност, от които имаме стотици снимки и едва се сдържам да не ги покажа всичките. Неизвестни градчета в които имаш чувството на първооткривател. И пак дружелюбни хора – даже Супермени. Санервил – никога не съм го чувал. Без съмнение! Тук някъде спряхме зад малко зелено рено. Около него се суетяха възрастно семейство - отваряха и затваряха врати и багажник. Скоро мъжът дойде при нас със карта в ръка и сподели, че не може да се ориентира къде е – внукът му подготвил маршрута на навигацията, но тя загубила настройки. Бяха датско семейство и пътуваха за Сен Мало. Успокоихме ги и решихме да карат след нас до общ разклон, след това ще е лесно. Мостът над Canal de Caen a la Mer Крайпътен ресторант – говеждия стек е 33 лв. Разделихме се с прегръдки, съвсем по нашенски на голям удобен безплатен паркинг с тоалетни (С 48*44’34.9”;З 001*17’16.6”) от двете страни на магистрала А84 (Е3). От тук до Мон Сен Мишел са 34 км. Мястото е удобно и за нощуване, но това разбрахме твърде късно. От тук до Мон Сен Мишел има 5 къмпинга, но ние спираме на паркинга до самият полуостров. Замъка се вижда отдалеч в полето.        Направлявани от младежи-доброволци паркираме в огромна многосекторна паркинг територия, в зоната за кемпери. За разлика от паркинга за леки коли и автобиси, където се плаща на всеки час, тук престоят за първите 30 мин. е безплатен, първите два часа са 6.30€ , но след това се плаща 17.20 € за 24 ч. Плаща се на автомати зад паркингите, които издават пропуските вдигащи бариерата. Тук има и къмпинг, но е по- скъп. Въобще тези,които са идвали по-рано сега ще намерят основни промени, включително цяло селище с магазини, ресторант и хотели около подстъпа за абатството. Сега до абатството е прокаран мост, удобен и за велосипедисти, но основен транспорт по еднокилометровата отсечка са специално разработените безплатни автобуси, движещи се напред-назад. Имат шофьорски кабини в двата края и се връщат без да завиват, като водача заключва едната кабина и се прехвърля в другата. Първи поглед и замъка пленява с величествената си структура от многобройни средновековни елементи и характерен силует. Входа доколкото си спомняме беше безплатен, въпреки че в сайта, който следвахме даваха цени на билети. Искаха ни само по 4 € за музея. А отвътре абатството беше още по-хубаво. Ето го и манастирското ауберге Укрепленията, чийто строеж започва през ХІІІ в., обграждат планината и бенедиктинското абатство и градини, бележещи мястото, където, казват, се появил Архангел Михаил през 708 г. В допълнение към уникалната природна среда, това, което привлича туристите от векове, е архитектурният ансамбъл от ХІІІ в. вътре в абатството, наречен „Чудото“ (La Merveille) – един готически шедьовър Ето какво е казано в Уикипедия-та за него: Мон Сен Мишел (на френски: Le Mont-Saint-Michel) е скалист приливен остров и община в департамент Манш, регион Долна Нормандия, Франция. Абатството на острова е посветено на Архангел Михаил и е разположено е на около 1 км от брега, близо до устието на р. Куено. Общината има население от 43 човека. Всяка година Мон Сен Мишел се посещава от над 3 000 000 души (на второ място във Франция по посещаемост след Ил дьо Франс, което е цял регион воглаве с Париж). Статуята на Архангел Михаил, поставена на върха на църквата, се извисява на 170 метра над водата. История През 6 и 7 век Мон Сен Мишел се използва като крепост на римско-британската култура и власт, до превземането му от франките. Според легендата Архангел Михаил се е явил на Св. Обер, епископ на Авранш през 708 г. и му е дал наставление да построи църква на скалистия остров. Обер пренебрегва наставлението докато архангелът продупчва черепа му с пръст. През 709 г. започва да се строи и селото около абатството. През 933 г. островът е анексиран заедно с Котантенския полуостров от херцог Гийом I Нормандски. През 1067 г. манастирът Мон Сен Мишел дава подкрепата си на Уилям Завоевателя. В резултат на това манастирът получава земи и имоти в Англия, а също е изобразен на гоблена от Байо. По време на Стогодишната война англичаните неколкократно се опитват да го превземат, но не успяват. След Френската революция абатството е затворено и превърнато в затвор, първоначално за духовници, които се противопоставят на новия режим. След като влиятелни фигури, включително Виктор Юго, започват кампания за възстановяване на статута на Мон Сен Мишел, през 1863 г. занданът е затворен и през 1874 г. островът е обявен за исторически паметник. Мон Сен Мишел и неговият залив са обявени от ЮНЕСКО за част от Световното културно наследство през 1979 г. Е... не можах да се спра и се поувлякох със снимките, но си заслужава. А пък започна и прилива... Приливът е два пъти в денонощието, часовете и денивелацията се дават в таблица в началото на моста, а морето приижда на 16 км. навътре в сушата. Нивото на океана тук достига разлика от 15 м. – в момента за месец юни е над 12 м. а самото абатство е на 150 м. над морското равнище. Свечерява се и за всички започва нощния живот. Абатството може да се разглежда и нощем – отворено е до тъмно, а може би и през ноща. Интересен факт е и че аналог на Мон Сен Мишел или по-точно Сейнт Майкъл Моунт ( Saint Michael’s Mount) има и отсреща в Англия, на полуостров Корнуол.( С 50*7’3.2”; З 005*28’37.3”) срещу Marazion https://www.stmichaelsmount.co.uk/ Манастирът Сейнт Майкъл е разположен на заливан остров и е прототипа на френския, като и визуално изглежда подобно. Искахме да тръгнем от там за френския Мон Сен Мишел, но “поради липса на време” , за сега предоставяме тази възможна дестинация на желаещите. Заинтригувани от предложението на датчаните, които срещнахме по пътя, решаваме на другия ден да се отбием и в Сен Мало. Имам спомени от детството за този град като база на пирата Сюркуф – Тигъра на седемте морета. На повечето от вас това сега нищо не ви говори, но навремето си това беше суперпродукция.    Сен Мало ( Saint Malo) наистина е световно известен като пиратския град. Застроен е през XII-ти век на остров и носи името на монаха Мало, живял през VII-ми век. Пътешествал 7 години в търсене на рая по северните места и накрая се заселил тук на Изомрудения бряг ( Cote d’Emeraude). Освен пристанище на пирати е и център на търговията с роби. Особено се разраства през 17-ти – 18-ти век поради връзките си с Индия, Китай, Африка, Северна и Южна Америка. През Втората световна война е разрушен от бомбардировките на 80% , но впоследствие е напълно възстановен. Разположен е на устието на река Ранс ( La Rance), на брега на Ла Манша и е един от най-популярните туристически обекти на Бретан – в същност това е старата му част Intra Muros, която е обградена с мощна крепостна стена. Кеят Сен Луис Вътре старият град Intra Muros е въстановен почти автентично. Катедралата Сен Венсан Замъка Chateau Gaillard е в дъното на стария град Demeure de corsaire – Къщата на корсаря. Тук в ляво малко преди централните врати е музеят на корсарите – богата средновековна къща на ъгъла на улиците Rue de Toulouse и Rue d’Asfeld в югоизточния ъгъл на крепостта (стария град Intra Muros) В Сен Мало е роден Франсоа-Рене, виконт дьо Шатобриан (на френски: François-René, vicomte de Chateaubriand) - виден френски писател, представител на френския романтизъм и политик. Шатобриан е погребан по негово изрично желание, на близкото островче Гран Бе , за да бъде заобиколен от три страни от морето. Petit Be & Grand Be + гробницата на Шатобриан Това са две малки островчета с крепости точно срещу Сен Мало. Легендарния корсар Роберт Сюркуф ( Robert Surcouf) е реална личност и има паметник на северо-западната кула Tour Biduane на крепостта. Роден е през 1774 г. в семейство на богати моряци. Още прадядо му е бил известен корсар по бреговете на Перу. Родителите му се постарали да му дадат добро буржоазно образование, но той на 15 годишна взраст тайно се записва юнга на кораба „Аврора” и заминава за Индийския океан. Корабът бил търговски и превозвал роби ( което не било необичайно, товара си е вид стока) към захарните плантации на френските острови в Тихия океан. Кариерата му не свършва на този кораб и след години по моретата то става богат корабовладелец. За неговите корсарски набези се носят още приживе легенди и той става един от първите кавалери на ордена на Почетния легион. Умира през 1827г. ( на 53г.) обграден от семейство и деца. Французите обаче искат да го помнят млад, като на паметника, с ръка сочеща към Англия. На точно копие на жълто-черната тримачтова шхуна на Сюркуф - “L’Étoile du Roi “ („Зваздата на Краля”), може да се направи морска разходка. Сега вероятно поради ремонт, на мястото и е закотвена двумачтовата “L’Etoile de France” – Звездата на Франция. Посветихме два часа на Сен Мало и поемаме към Нант – последния голям град по течението на Лоара и първият от който ще наченем в обратен ред замъците по долината на Лоара. Долината на Лоара е едно от най-живописните и спокойни места във Франция. По продължение на повече от 1000 км по течението на най-дългата френска река може да се види и почувства френската аристократична атмосфера от 15-ти до 19-ти век и да разберете защо наричат тази област „Градината на Франция“. По долината на Лоара, повечето източници сочат около 40 замъка, но във водосборния район на Лоара те са повече от 100, като някой са все оше обитаеми а други са отдавна в руини. Така че е невъзможно да се видят всички за краткото време което можехме да си позволим, но ще се постараем да посетим поне десетина „шато” от Нант до Орлеан и първият е замъка на Нант. Право на юг по шосе D137 през Рен (Rennes) до Нант са 177 км. Попътно спираме на едно място за почивка на 28 км. преди Рен за да обядваме. Тук имаше вече няколко кемпера, които и бяха нощували на това място. ( С48* 18’ 35,3” ; И31* 50’ 5,9”) Заобикаляме Рен и точно в 12:00 влизаме в Нант. Нант (Nantes) е град в Западна Франция, център на регион Пеи дьо ла Лоар, департамент Лоар Атлантик. Градът е разположен на десния бряг на река Лоара. Нант е най-важният град в стария Бретан и носи репутацията на един от най-приятните градове за живеене във Франция. Чист, добре поддържан град, в пейзажа на който се кипрят красиви улици, множество изящни сгради, интерсни паметници, големи музеи, прохладни паркове и оживени културни центрове. Една от перлите на Нант е великолепният Шато дьо Дюк дьо Бретан – типичен френски феодален замък. Спираме на паркинга на замъка . Първо разглеждаме Course St. Pierre – живописен „мегдан” в сянката на дървета, където е весело, шумно и можете да намерите всичко. На другия край на мегдана е площад “Маршал Фош” В този ден тук е битпазара – навсякъде нещо се продава, но има и младежи, които просто се разхождат, рисуват или слушат музика. Около една група имаше голяма тълпа – там се мятаха железните топки. Играчите на петанг. Интересното е че това не бяха 60-годишни старчета. Стана време и да разгледаме замъка. По мост над рова минаваме през една от портите. Попадаме в голям вътрешен двор. Насреща ни е информационния център, откъдето си купуваме за 5€ пътеводител „ Le chateaux de la Loire” - за съжаление имат само на френски. Награбваме и доста брошурки и карти и тръгваме да разгледаме замъка. Входа е свободен. Интересна гледка се открива от крепостната стена към центъра Плочника пред замъка беше наводнен и превърнат в огромна „локва” – чудесно място за разхлаждане и забавления. Излизаме през централния вход и тръгваме на разходка през града. [img] Катедралата „ Св. Петър и Павел” Сградата е издържана изцяло в готически стил. Строителството й продължава от 1434 до 1891 година. Тръгваме към живописният остров Ил де Нант в центъра на града и скоро ще разберете защо. По моста Pont Hauaudine преминаваме на острова почти срещу съдебната Палата на Нант. Нант има и една друга слава – той е родното място на Жул Верн. Жул Габриел Верн роден на 8 февруари 1828г. в Нант, починал на 24 март 1905г. в Амиен ) е френски писател, един от най-четените романисти, превеждан на 148 езика според статистиката на ЮНЕСКО. Жул Верн е автор на пиеси, либрета за оперети, разкази и на 65 романа. Широко разпространено е мнението, че той е един от създателите на жанра научна фантастика. Романите му са изградени върху внимателно проучени научни факти и теории, а в тях действието се разгръща чрез полета на въображението. Жул Верн предвижда много научни постижения, включително пътуване в Космоса, пътуване под вода, управляеми ракети. Неговата напълно реализирала се фантастика представлява стартова площадка за грандиозното развитие на научната фантастика през 20-ти век. „Пет седмици с балон“ (Cinq semaines en ballon) „Пътешествие до центъра на Земята“ (Voyage au centre de la terre) „От Земята до Луната“ (De la terre a la lune) Капитан Хатерас“ (Voyages et aventures du Capitaine Hatteras) „Децата на капитан Грант“ (Les Enfants du Capitaine Grant) Около Луната“ (Autour de la Lune) „Двадесет хиляди левги под водата“ (Капитан Немо) (Vingt Mille Lieues sous les mers) – това са само малка част от познатите му у нас произведения. За повече от 40 години Жул Верн публикува по 1 – 2 книги годишно, чиито теми са с широк диапазон. Въпреки че пише за екзотични места, самият Жул Верн не пътува много и единственото му пътуване с балон трае двайсет и четири минути. Машините от света на Жул Верн в Нант, Франция На брега на Лоара е предоставена триетажна къща с кула – малък замък за музеят на Жул Верн. Музеят е събрал всички измислени машини в романите на писателя, та даже и тези на Леонардо да Винчи. А на срещуположния бряг на остров Ил де Нант е създадено чудно изложение, наречено Машините на Острова (Les Machines de l'Ile). Машините на острова е артистичен проект, родил се във въображението на Франсоа Деларозие и Пиер Орфис. На Ил дьо Нант – островът в центъра на града, ограден от два ръкава на Лоара, можете да срещнете странни същества – огромен слон, скат, морска змия и всякакви морски съдове в причудливи форми.На мястото на някогашната корабостроителница в Нант днес се строят чудеса. Първите машини оживяват доковете през 2007 г., оттогава редовно се появяват нови попълнения. Успяхме да видим само Големият слон, 12-метрово ходещо съоръжение, което може да носи по 50 пътници на гърба си. От хобота му излиза водна пара, стотици хора го придружават по време на съботно-неделните му разходки. А да се возиш върху слона е все едно да си на четвъртия етаж на ходеща къща. За голямо наше съжаление, попадаме на острова във времето на годишната предсезонна поддръжка на машините и не можем да ги видим в действие. Стотици хиляди посетители годишно разглеждат машините, смесица от света на Жул Верн и техниката на Да Винчи, качват се на Големия слон и се возят на Въртележката на морските светове. От време на време огромните съоръжения оживяват и крачат бавно из острова като мистични чудовища, излезли от въображението на Жул Верн. Освен това посетителите могат да надникнат в машинното отделение – да видят как всичко се задвижва и работи, и да чуят историите на машинистите. Паякът Галерията на машините е като музей-сцена, в който всяка машина показва своето собствено шоу. Вътре се намира и тунелът за тестови полети – симулатор, който е уникален е Европа. Посетителят сяда на гърба на огромна „летяща бълха“ и се понася със 100 км/ч. Повече информация може да получите примерно тук: http://www.nasamnatam.com/statia/Mashinite_ot_sveta_na_Jul_Vern_v_Nant_Franciia-2896.html Всичко това бяхме успели да разгледаме до 14:30 – значи за два часа и половина и тръгваме към следвашия замък от долината на Лоара - този в Анжер. Растоянието е около 90 км. взимаме го за час и половина и в пет след обяд сме в замъка.  На пътя ни е Chateau de Serrant , но входа му има вид на запустял от дълго време. Следващата табела ни насочва към Chateau de Plessis Mace , но според справочника е доста встрани от маршрута ни, пък и не е в плана. Във Франция къмпирането е свободно, стига собствениците да не са против. Растоянието от около 90 км. до Angers взимаме за час и половина и в пет след обяд сме на шатото. Паркинга е точно пред замъка.   Свита част от мнението: Крепостния ров е постлан с цветен килим като бродирана шевица. Анжер ( или Анже) е главен град на историческата област Анжу. Разположен е всъщност на река Мен на 5-6 км. от вливането и в Лоара. Населението на града е 151 108 души. Замъка е построен през 13-ти век за защита и блокиране на подхода по река Ман. Стените му са с дължина над половин километър и са укрепени сьс 17 отбранителни кули с диаметър от 11 до 13 м. Често са използвани за затвор . През 13-ти век майката на крал Saint Luis , Blanche de Castille посртоява от шисти и варовик тази крепост със 17 кули. През 14-ти и 15-ти век , херцозите на Анжуй ( Луи I , Луи II и крал Рене ) , които са също и графове на Прованс и италианските територи отправят погледи и към Анжер. Те са високообразовани меценати на изкуствата и архитектурата и и водят изтънчен живот. Тук може да се види прочутия гоблен „Апокалипсис”, поръчан в 1375г. от херцог Луи I Анжуйски Този шедьовър на средновековното изкуство и уникален образец се състои от шест части, всяка от по 14 сцени на две нива и е дълъг 100 м. и постоянно е изложен в замъка. Ескизите за гоблена са дело на кралския художник Jean de Bruges и мащабната му работа е целяла да впечатли гостите на херцога. Гоблена илюстрира текстове от Книгата на Откровението на Св. Йоан .Той е също един чудесен документ на историческия, социален и политически контекст на 100-годишната война. Гоблена е образец на богатото наследство от катедрални гоблени на Франция. Градините около двореца също изглеждат като цветни гоблени. Въпреки мрачното време, от замъка се открива красива панорама към река Ман и старинните и мостове. Разглеждането на замъка ни отнема половин час и поемаме към следващия Chateau de Brissac – на 20-тина километра срещу течението на Лоара в градчето Brissac-Quince ( С 47*21’13.5”; И 30*26’54.4”) и след половин час сме там. Достатъчно за да закъснеем и затворят „под носа ни”. Срещу замъка има туристическо бюро и там ни обясняват, че замъка е обитаем и собствениците не желаят да бъдат безпокоени извън регламентираното време. Тръгваме все пак да обиколим замъка и срещаме две френски баби, които любезно ни информират, че нагоре по пътя има отворена порта на замъка, през която може да се разгледа парка и да се стигне почти до замъка. Те също са отседнали на къмпинг за 20€ съвсем наблизо, но не можахме да се разберем къде точно. Тръгвам сам отляво на оградата (жена ми не обича да я гонят кучета и предпочете „да разгледа селището”), скоро намирам въпросната порта и тръгвам по Алеята на Вълка. Минавам покрай сграда в гръцки стил, която се оказа Мавзолеят. В долината има малко езеро, запълвано от рекичка. И накрая, след лозята се вижда Замъка. Замъка Брисак носи славата на най-високият замък във Франция - 48 м. от основите до върха на комините. „Тъй като не съм законен наследник, бих искал да съм един Брисак”- това са думите на Анри II-ри, с които отдава почит на Шарл I от Косе, граф на Брисак, за проявения героизъм при обсадата на Перпинян през 1542г. Замъка е заобиколен от вековна гора, има 200 стай и е все още дом на фамилията Косе-Брисак. Има няколко прекрасни, изрисувани със злато тавани, гоблени, антично обзавеждане, зашеметяващ Бел Епок театър, капела от 16-ти век и едно впечатляващо 32-метрово караулно помещение. Много романтичен замък, фактически първото истинско френско шато което виждаме, при това с всичките му прелести, все още населено с родова аристокрация, но жалко че изпуснахме входа. А имаше и няколко винарни в околността и вероятно и в замъка. Винарната Domaine de Presle Часът е шест след обяд и поемаме към петия за днес замък – Сомюр (Soamur). Отстои на 35-40 км. от Брисак и след час сме там. Нацелваме се точно в центъра на брега на Лоара и почваме да снимаме бясно красива барокова сграда с „презумпцията” , че това е замъка Сомюр. Знамената на фасадата са твърде „европейски” и полека-лека ни се избистря, че това всъщност е кметството. Може би Кметството на Сомюр е също запазен архитектурен шедьовър, но в този час – вече е 7:30 вечерта естествено, че няма нито кой да ни пусне да го разглеждаме, нито нещо да ни каже. Пощтракваме още малко и тръгваме да търсим подслон. Само на около 200 метра зърваме огромен паркинг и даже един кемпер в средата. А отсреща е Кавалерийското училище на Франция - не вярвам вече да имат повече. Имаше и разпилени няколко танка и хиподрум зад тях, който в този час беше пуст. Разположихме се и ние и набързо се приспахме, защото предположихме че на сутринта паркинга ще е пълен, а на хиподрума ще има утринен конен парад-матине, и ние ще трябва рано-рано да го опразним. На сутринта рано откриваме na 700 m. самият Chateau de Soamur в цялото му великолепие и то доста преди да го отворят ( С47*15’21.2”; И 30*4’19.5”). Имаме време за сутрешен тоалет, т.е. сутрешна тоалетна във WC-то на паркинга. [img]https://i.imgur.com/VGWUTCul.jpg[/im В замъка Сомюр са живели херцозите на областта Анжу, както и крал Рене I. През вековете замъкът е бил и дом на управниците на град Сомюр, склад за амуниции, а накрая – музей. Градската управа купува замъка през 1906 г. и днес в него се помещава Музеят на Франция. През летните месеци вечерно време посетителите на града могат да наблюдават шоу със звук и светлина на замъка. Замъкът е в рекомструкция по някаква европейска програма и посетители за сега не се допускат. Тръгваме към следващото шато – Chateau de Breze. Отстои на 12 км. от Сомюр и след 20 мин. сме там. Намира се в източния край на едноименното селище Брез. (С47*10’28”; И 30*3’22’6”) Непосредствено от дясно (запад) на замъка има къмпинг. Вход 11.50 € ( 9.50 € редуциран), от 10ч. до 18:30 без прекъсване. Известен е като „Замъкът върху замък” ( „Un chateao sur un chateau”) Смятан за един от най-интересните замъци на долината на Лоара, поради своята подземна крепост. Историята на замъка ще ви позволи да разберете отношенията към него, поддържани от някои френски монарси. Построен между единадесети и деветнадесети век всред лозя с площ от няколко десетки хектара, замъкът Брез принадлежи към величественото семейство Дрекс-Брез в продължение на векове, преди да бъде взет чрез брака, от семейство Колберт, потомци на министъра на Луи XIV – Кралят Слънце. Освен че има огромни подземия, които образуват втора подземна крепост, замъка е свързан с мрежа от галерии и подземни ходове и с пещерата Сент –Винсент. Това подземно наследство е чудесен пример за пещерни стопански постройки запазени в оригинално състояние от 15-ти век, когато е започнато изграждането на замъка. В допълнение към подземните проходи, пещерните каверни ще ви впечатлят с размера и дълбочината си, което ги поставя сред най-дълбоките в Европа. Тук е и най-голямата подземна пещ във Франция, с нейната внушителна камина. Следвайки коридорите ще откриете и трите преси за вино от 16-ти век – освен че са изключително красиви инструменти, те са и най-големите в западна Франция. И този замък е в реконструкция или тъй като в този час бяхме единствените посетители, офиса не работеше и с доза съжаление продължаваме към следващия – Chateau de Montreuil-Bellay Замъка е в центъра на селото – не може да се пропусне. Съдейки по невъзстановената след последната война главна порта, решаваме че силата на този замък ще е във винарната. Тъй като беше обяд и портата беше затворена тръгнахме да обиколим замъка обредно против зли врази и чуждестранни клетви. Всъщност входа е през съседния портал. И попадаме на родната къща на известния поет Шарл Дювал, т.е. известен е бил повече в 16-ти век. Kатедралата ”Notre Dame de Montruil-Bellay” от 15-ти век е доста семпла, както отвън, така и отвътре. Обикаляме още малко селото (имало някъде тук тераса с панорамна гледка), облизваме по един сладолед от култовата кръчма-барче “Aux petits Toneaux” , „ вежливо” привлечени от кучето на входа (иначе няма минаване) и отбелязваме мисията като изпълнена. Всъщност замъка си струва, но все още не ни приличаше на истинско френско шато – много „боен” беше. Това зад нас е входа за посетители Контролна снимка за спомен и.... Chateau de Montreuil-Bellay си остава в миналото. Отиваме да търсим следващото Chato de Montserau . Намираме го на 15-тина километра североизточно от Montreuil–Bellay, точно на брега на Лоара. Това е и единствения замък, построен в речното корито на Лоара. Отстои и на 12 км. източно от Сомюр. Замъкът Монсьоро се намира на стратегическо място, непосредствено при сливането на Лоара и Виен , на пресечната точка на три района Anjou , Poitou и Touraine и в сърцето на долината на Лоара. Зстроен е през 10-ти век Гало-римски произход е доказан за заселването на Монтсоре, но не е потвърден за замъка, макар в реставрацията да е открита каменна колона от камък от гало-римски храм или обществена сграда от края на 20-ти век. Първите писмени източници са от 6-ти век с домейна на Рести, но едва с построяването на крепост в края на 10 век градът започва да се развива. Една част от този първи замък е намерена при същите възстановителни работи на археолозите. [Замъкът е преустроен в ренесансов стил между 1450 и 1460 г. от Жан де Шамбес, един от най-богатите мъже в кралството, старши съветник и палат на крал Шарл VII и крал Луи XI. Жан II де Шамб е построил замъкът Монцорес през 1455 г. Сградата отбелязва прехода от военна архитектура към архитектура за удоволствие, както се вижда от големите прозорци, многобройните комини и вниманието към санитарните проблеми. Централното жилище на замъка е построено директно на бреговете на Лоара. Десното крило е построено няколко години по-късно. Две квадратни кули обграждат главната сграда. Във време, когато обикновено се строят кръгли кули, този странен избор предпоставя ъгловите павилиони, добавени по-късно. Вероятно е съществувало спирално стълбище преди сегашното ренесансово стълбище. Приземният етаж и страничните изби на двора позволяват контрол на навигацията в Лоара. Една от тези стаи има директен достъп до реката. Главното стълбище от лявата страна води до жилището на приземния етаж и към салона на първия етаж. Тази много светла стая, осветена от пет прозореца и с дължина седемнадесет метра, се отоплява от два монументални комина. Малките стаи обграждат жилището и показват прехода между обществен и частен район. През 1473 г. Жан III де Шамбъс заема поста на баща си. Той построи ренесансова стълбищна кула с многоъгълна шахта, покрита с тераса. Стъпалата водят до осемстранна палуда, подобна на тази в жилището на Анжер Бараут и кметството на Саумур . Стълбите са украсени с пиластри, граничещи с прозорците; медальони, пути и свещници, носени от лъвски лапи. Централният панел показва шлем , носещ мотото на семейството " Chambe Crie ". Регистърът по-горе представлява две маймуни, които държат края на една верига. Тази верига е закачена около кожен колан , под който е изписано " Je le feray "( Аз ще те направя). На другия край на веригата, един яйцевиден обект, украсен с декорация на листа, е окачен чрез обръч. Малка маймуна се притиска към лявата страна на обръча. Горният панел е изографисан с дървета и клони, представляващи дървета, пред които стои елен - главният символ на лова. Château de Montsoreau е обезсмъртен от Александър Дюма в “La Dame de Monsoreau”- роман, написан между 1845 и 1846 г. Този роман на фона на Château de Montsoreau е част от трилогията на Александър Дюма, написан между “La Reine Margot” (“Кралица Марго”) и Les Quarante-cinques ( „Четиредесет и петимата”) Усмихваме се снизходително и на този замък - пак не е това за което сме дошли и продължаваме към замъка Chinon. Шинон се намира на 20-тина километра югоизточно от Монтсьоро и за по-малко от половин час сме там. Кралската крепост Шинон ( Fortresse Royale de Chinon) e разположена на стратегическо възвишение до едноименния град Chinon на река Виен ( Vienne). Смята се, че замъкът Шинон е построен някъде през 10-и век. Сегашният му вид до голяма степен се определя от Хенри II Платагенет – крал на Англия и граф на Анжу, който в средата на 12-ти век контролирал крепостта. В началото на 13-ти век обаче след продължителна обсада крал Филип я връща на Франция. Въпреки че сега е повече в развалини, но Замъка Шинон е свързан с няколко много важни за Франция събития. През 1308 г. тук са затворени голяма част от ръководителите на Ордена на Тамплиерите, включително Жак де Моле – техния водач и тук още си личат меланхоличните графики, които те дълбаят в очакване на смъртта. По-късно са закарани в Париж, където са съдени и екзекутирани. Но замъкът „Шинон“ е най-известен със срещата между Жана д’Арк и крал Шарл VII, където тя му разказва съновидението си. През Стогодишната войха тук е била резиденцията на френския дофин Шарл VII-ми . След 11-дневна езда тук при него идва Жана д’Арк за да го убеди, че той ще е следващият френски крал и трябва да отиде в Реймс да бъде коронован В замъка днес има няколко зали, посветени на Жана д’Арк. Принадлежал е на различни френски крале, а през 17-и век е бил владение на небезизвестния кардинал Ришельо. Малко след това Шинон е подарен на местния областен съвет. След мащабна реставрация днес замъкът има един от най-модерните музейни кътове – с мултимедийни екрани със сензорни дисплеи, пейки с озвучаване и триизмерни модели. Акцентът е поставен върху военните функции на замъка, който се намира на границата на три френски области, поради което и често е участвал във военни действия. Входа е 8.5 € / 6.50 € редуциран. Ако не за друго, Шинон си заслужава да се посети за чудесните гледки от крепостта към градчето и реката. Старият град Шинон е осеян с полудървени сгради, чиито резбовани прозорци и врати са чудесни ренесансови образци. Тук е родното място на Рабле(1493-1553)-френски писател, автор на „Гаргантюа и Пантагрюел“, е на 5км от Шинон. Скромното имение Довиниер, днес Сьойи, сега е Музей на Рабле. Шинон е известен и с прекрасните си вина. Има и винарна с пещера за отлежаване на вината. От Шинон до Юсе са 12 км. и в 17:30 сме пред Chateau de Usse-Rigni, което значи че замъка Юсе се намира в Рини ( С47*28’19.7”; И 5*38’5.3”) . Времето постоянно се мени, но пред замъка сме по сухо. Шато Юсе – замъкът който пази Спящата Красавица. Разположен в покрайнините на гората Шинон, с изглед към брега на река Индре във френската община Юсе, Шато Д’Юсе е построен през 11 век първоначално като крепост. С течение на времето се превръща в бижу на ренесансовата архитектура, а по-късно в прекрасна резиденция. Паркинга е точно срещу замъка. Оригиналният замък е построен от камък и дърво от страховития викинг Гелдуин I. С течение на времето, замъкът губи своята военна и крепостна роля и остава лятна резиденция. През 15 век фамилията Еспинай купува замъка и започва реконструкции в изразен италиански ренесансов стил. В продължение на два века Шато Д’Юсе е техен дом. През 17 век замъкът става собственост на Луи Бернан дьо Валантине, който модернизира и също реконструира замъка по своя вкус и повелята на времето. Около замъка се обособява 600 хектара градина, проектирана от известния ландшафтен архитект на двореца Версай – Андре Льо Нотр. Днес замъкът е собственост на семейство Блака Д’Улп, потомци на херцогинята на Дюра Дуериер, закупила замъка през 1802. Голяма част от Шато Д’Юсе е пример за стила, обзавеждането и мебелировката от 18 век. Отвън замъка изглежда величествено – точно така както трябва да изглежда едно истинско, бароково, френско шато – разкошно, великолепно, разточително.... Отвътре се бяха постарали да пресъздадат „на живо” атмосферата от онези времена. А тук тази „пешеходна въртележка” (chemin de ronde) води към покойте на Спящата красавица – една реализация в стила на „Мадам Тюсо” на едноименната приказка на Шарл Перо. Избрана е една от кулите на замъка и във всяка „килия” е аранжирана по една сцена от приказката. Мнозина известни личност са гостували в покоите на замъка като Волтер, Шатобриан и Шарл Перо. Престоят на Шарл Перо е един от източниците на вдъхновението му, благодарение на което и до днес четем едни от най-прекрасните приказки. Снимките са през стъкло и не са с необходимото качество. Хей го принца, тука е.... Малцина от нас знаят, че една от любимите детски приказки – “Спящата красавица”, е народна приказка, преразказана от Братя Грим, а също и от Шарл Перо. Вдъхновен от замъка Шато Д’Юсе, Перо решава да напише своята версия на приказката за красавицата, която спи своя 100-годишен дълбок сън, орисана от злата кръстница. Стигаме до тавана Кой казва, че рицарите били ниски. Отзад може да се влезе „зад кулисите на дворцовия живот” и да се види как се е задвижвал и поддържал този аристократичен разкош. Обиколката привършва и отново сме навън. Параклиса на замъка. Това вече беше първият от истинските френски замъци, които очаквахме да видим. Удар в десятката. Надявахме се да видим още такива.  Този пътепис май се получи дълъг и започва да изморява, затова ще се сбогуваме за сега.         Продължението на това пътуване  е дадено  в пътеписите ни  в този блог за "Замъците по Лоара"   https://pandnp.blogspot.com/2018/03/2017.html https://pandnp.blogspot.com/2018/03/blog-post_25.html https://pandnp.blogspot.com/2018/03/blog-post_27.html До нови срещи в нета или европейските пътища.